неделя, 16 февруари 2014 г.

"Съвестта на българската църква" - митрополит Борис бил убит от вербуван за ДС свещеник.

„Съвестта на българската църква“. Така наричали вярващи и духовници Неврокопския митрополит Борис. Дори в най-мрачните дни след 9 септември 1944 г. той продължавал да проповядва Словото Божие и да вдъхва кураж на своите миряни, които били подложени на различни унижения и мъчения от възцарилата се „народна власт“. Когато днес научаваме за агентурните подвизи на настоящите български митрополити, примерът на Борис Неврокопски става още по-силен и вдъхновяващ и ни задължава, да не го забравяме.
Роден през 1888 г. в бедно семейство със светското име Вангел Разумов, митрополит Борис се превръща в един от най-почитаните и образовани български духовници. Владеещ църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски езици дядо Борис  следял в оригинал световната богословска и философска мисъл.

Въпреки горещото желание на духовенството и вярващите да оглави Неврокопската митрополия, той на няколко пъти отказвал с думите, че единственото му лично желание е да остане незабелязан. Все пак на 24 март 1935 г. Борис приема да бъде Митрополит на Неврокопската епархия и е избран с пълно единодушие, както от духовенството, така и от народа. По пътя си към престолния си град Неврокоп (днес Гоце Делчев), новоизбраният митрополит  е спиран от множество народ в Кочериново, Бараково, Горна Джумая (Благоевград), Симитли, Градево, Разлог, Банско и Добринище. Там го посрещали с хляб и сол и възгласи „Добре дошъл, Вадико светий”.
Въпреки високия си църковен сан Митрополитът продължавал да живее така, както и преди.
Той останал постоянен постник и молитвеник, строг и взискателен към себе си, а към другите снизходителен. В цялата епархия се знаело, че той не приема дори и най-невинни наглед подаръци. За сметка на това всеки път щом видел деца, владиката вадел от джобовете на широкополата си дреха бонбонки и им ги давал с искрящи от радост очи.
Обноските на дядо Борис били фини и деликатни и той грижливо се пазел да не оскърби някого. Често изтъквал колко важно е свещенослужителят, макар и малообразован, да е духовно извисен и с личния си пример да въздейства на миряните.
През 1944 г., времената в които митрополитът изграждал храмове и обикалял епархията си, за да наставлява вярващите свършили. Още в първите дни на комунистическия диктат, новата власт показала, че една от основните й задачи, ще бъде да унищожи Църквата. В тези смутни времена стотици свещеници и миряни от епархията на дядо Борис намерили смъртта си без съд и присъда, а вярващите все повече се страхували да стъпят в храма.
Въпреки това митрополитът не загубил кураж и продължавал да служи. На 29 септември 1948 г. той изпратил писмо - протест до Светия синод срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия. Същевременно навсякъде, където отидел, говорел че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз. Разказвал за сталинистките репресии срещу духовенството и вдъхвал кураж на вярващите.
Заради действията и думите си владиката бил обявен публично за "Враг номер 1" на „народната власт“ от Окръжният комитет на БКП. През 1948 г. във в. „Работническо дело” излязла статия срещу него, която била озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква”.
Въпреки това Борис не се отказал. Напротив – дейността му станала все по-активна, за да се стигне до фаталния 8 ноември 1948 г., когато митрополитът отишъл при близките си и казал: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър” в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.”
След това митрополит Борис заминал за с. Коларово, за да служи празнична литургия. В последната си проповед той казал на вярващите: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!” След приключването на проповедта Борис благословил празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея бил повикан от Илия Стаменов от с. Хърсово. Години преди това Стаменов служил като свещеник, но бил разпопен от Борис заради кражба на църковно имущество. След 9 септември 1944 г. бившият свещеник станал доносник на комунистическите служби и не криел това от съселяните си. Пред множеството събрало се пред църквата в с. Коларово Стаменов извадил пистолет и застрелял обичания митрополит. Последните думи на Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!”
След убийството бившият свещеник бил осъден на 7 години затвор, от които излежал 3 на лек режим. След като излязъл от затвора обаче той полудял и свършил дните си в лудницата, където непрекъснато повтарял: „Аз го убих, аз го убих...”
Въпреки страха стотици благоевградчани се струпали, за да изпратят своя митрополит. През живота си той живял толкова скромно и бедно, че за погребението, сред личните му вещи, неговите близки не намерили дори риза, с която да го изпратят по християнски.
 „Проясни, Господи, моята душа, за да стане достойна да бъде разпъната на Твоя кръст!“  С тези думи Борис приел да стане митрополит през 1934 г. Тъкмо те стоят и до днес като надгробен епитаф върху паметната плоча на гроба му.
След Борис, Неврокопската епархия била овладяна от „народната власт“. През 1953 г. въпреки протестите на духовенството и миряните, но със силата на тогавашния вътрешен министър Антон Югов за Неврокопски митрополит бил избран доносникът на ДС Пимен. Същият, който 40 години по-късно ще предизвика разкол в Църквата и ще се самообяви за патриарх. След Пимен и до днес начело на тази епархия стои митрополит Натанаил – прочул се със строителството на хотели, протестите си срещу отварянето на досиетата и с псевдонима Благоев, под който се е подвизавал като агент на комунистическата Държавна сигурност.*
Автор: Д-р Александър Пепеляков
Източник: http://bogolubie.blog.bg/
(статията е написана на 19.03.2012)

*Ако искате да разберете повече за живота и просветното дело на Негово Високопреосвещенство Неврокопски митрополит Натанаил вижте тук.