събота, 27 септември 2014 г.

Мъченичество

По повод атентата върху катедралния храм "Св. Неделя" през 1925 г., извършен от крайно леви дейци на Военната организация на БКП, на Велики четвъртък. И навършването на четиридесетия ден от смъртта на хората били в храма, Архимандрит Борис (бъдещият Неврокопски митрополит), публикува своя статия в ЦВ, която и днес е актуална, и може свободно да бъде отнесена и до нашето съвремие.




Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, - понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към верните жилища - за поклонение пред пресните, неизравнените гробове на мъчениците от столичната катедрала. Никога до сега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен! Каква сила бе сляла в едно чувство, в едно желание, в една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипват с пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни там покойници, - да свиват пред тях колене, да проливат над тях сълзи? Пред тези мъченишки гробове, които говорят неизказано много - много повече, отколкото говорят делата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше някакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! В този ден почувствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, - че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, - тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот!

Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от свест н безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние българите от свободните предели на нашата земя! Когато ние минахме от робство към свобода, ние донесохме със себе си много чисти сили и добродетели, и тъкмо тогаз, когато тези сили и добродетели трябваше да растат и цъфтят под благодатното слънце на свободата, когато трябваше да се обогатим с повече добродетели и изпълним своя живот с повече идеали, ние започнахме да потъмняваме и опустяваме.
Ние сподавихме и убихме творческия дух от епохата на възраждането и освобождението, - презряхме добродетелите на тази важна епоха, отхвърлихме нейните идеали и потъпкахме нейните завети. Ние свободните, изгубихме онова ясно съзнание и онези ценни качество и достойнства, които имахме, като роби. Ние започнахме да се отнасяме равнодушно и безразлично почти към всичко ценно и възвишено. Заразени от погрешната преценка на ценностите, която се опита да извърши съвременния дух, ние - без да преценяваме - обезценихме направо най-великите ценности. Притъпели в своето чувство  и потъмнели в своя разсъдък, ние започнахме най-напред да се отнасяме равнодушно към истината и лъжата, към правдата и безправдието, към закона и беззаконието, към добродетелта и порока, към доброто и злото, сетне се опитахме да заличим разликата между тези съвършено противоположни сили, и най-подир стигнахме до онова чудовищно състояние, в което прогласихме истината за лъжа, а лъжата за истина - честта за безчестие, а безчестието за чест, - правдата за безправдие, а безправдието за правда, - закона за беззаконие, а беззаконието за закон, - добродетелта за порок, а порока за добродетел,  - родолюбието за родоотстъпничество, а родоотстъпничеството за родолюбие, - човещината за дивотия и безсмислица и по-страшно помрачение е невъзможно и немислимо!
Тази извратеност в чувствата и разбиранията, този хаос в ума и душата ни се отразиха в творчеството на много наши поети и писатели, в действителността на много държавници и народни служители. Животът и трагичният край на един от най-талантливите наши поети, който, след като възпя в своята поезия и въплати в своя живот великолепно истината и правдата, започна да изповядва в мъчителни поетични творби, че душата му е останала вече само "пепелта на всички истини - лъжи" и че в нея са умрели вече "и дявола и Бога", - който, след зората на своя живот и творчество, тръгна - без да почака зараждащия се хубав ден - по странен път в непрогледна нощ и не се върна вече, - като че ли мъчителният живот и  трагичният край на тоя "поет на нощта", който изчезна в нея без време, отразиха типично мъката на нашата разпокъсана душа и трагизмът на нашия обезсмислен живот.
В нашия живот имало е не малко страдания и мъки, не малко тежки и трагични моменти. Но те като че ли не смекчаваха нашето сърце, не разведряваха наша душа, не проясняваха нашето съзнание. Сполетяха ни злополуки, но ние не се сепнахме; връхлетяха ни беди, но ние не се опомнихме; постигнаха ни нещастия, но ние не се свестихме; настъпиха сътресения, но ние не се стреснахме; струпаха се катастрофи, но ние не се вразумихме! Алчността беше почнала вече да поглъща всичко, но ние още продължавахме да бъдем алчни; продажността беше вече продала и предала всичко, но ние още продължавахме да бъдем продажни; безчестията ни бяха вече покрили със срам, но ние още продължавахме да бъдем безчестни; раздорите ни бяха вече разпокъсали и раздрали, но ние още продължавахме да бъдем раздорливи; враждите ни бяха вече изпояли, но ние още продължавахме да враждуваме; жестокостта беше вече убила у нас човешкия образ, но ние още продължавахме да бъдем жестоки  и безчовечни! И трябваше да стане нещо необикновено, - нещо невидимо и нечуто, нещо невъобразимо и неизразимо, за да се опомним и вразумим! Трябваше между нас да се явят безумци, които да струпат върху главите ни покрива на Божия храм и да ни вразумят, защото ние презряхме увещанията на умните! Трябваше в тая нещастна страна да се родят чудовища, които да извършат нещо чудовищно: да дигнат ръка против Бога и човека, против Божия дом и родната земя, - които да извършат предателството на Юда и братоубийството на Каин, за да видим колко голямо е било нашето помрачение и колко страшно е нашето падение!
Злодеянието от 16 април - най-черният ден в нашия живот! Е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бяхме като вцепенени и не можехме да разберем какво става. През този ден, в който българското отечество и българското име бидоха потопени в най-голяма скръб и покрити с най-голям срам, вцепенението беше толкова голямо, че ние не можехме да видим всичката чудовищност на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милост и мъдрост на чудото, което Бог извърши с нас. Ние не можехме да оплачем достойно невинните жертви защото не знаехме кого да оплакваме по-напред: тях или себе си. Ние не можахме да съпроводим до вечното жилище покойниците-мъченици, които със своята смърт продължиха нашия живот, защото не знаехме към кои да причислим себе си: към живите или към мъртвите. Трябваше да минат няколко безжизнени дни, - трябваше да поотмине ужасът на безумието и смъртта, която се беше надвиснала над нашата страна и вледеняваше живота във всичко, за да можем да се свестим и да почнем да разбираме какво става с нас. Трябваше да дойде четиридесетия ден, за да можем да отдадем достойна почит на сто и четиридесетте мъченици, - за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната изкупителна  смърт и да почустваме спасителната сила на техния мъченически подвиг.
Трябва да се разбере, че онова, което става у нас, е необикновено. Събитията у нас отдавна са излезли от рамките на обикновеното и са минали границата на местното и ограниченото. Тези събития имат не само местно-български, не само европейски, но и световен - козмично-религиозен характер. У нас не може вече да се приказва за забежки - на тях ние отдавна не обръщаме никакво внимание, не може да се говори и за престъпления - те станаха за нас нещо обикновено. У нас се води вече необикновена борба между различни схващания и убеждения, различни течения и движение, разни слоеве и съсловия. В нашите явления се разкрива вековната вътрешна борба, която се води оттогаз, откак злото проникна в човека и света: това е борбата между истината и лъжата, между добродетелта и порока, между правдата и безправдието, между светлината и тъмнината, между доброто и злото, между царството на Христа и царството на антихриста. Това е оная борба, която стана ожесточена и непримирима оттогаз, откак Божествената Любов и Правда, Божествената Истина и Светлина се въплатиха на земята и изобличиха злобата и неправдата, лъжата и тъмнината. Злобата, неправдата, лъжата, тъмнината ненавиждат любовта, правдата, истината, светлината. Особено пък когато тези тъмни сили бъдат разкрити и изобличени със светлината на Божията любов и истина, тогава те стават демонично жестоки, и не щадят никаква любов, никаква правда, никаква истина! Иисус Христос разграничи и противопостави светлите и тъмните сили на света и турна началото на крайната борба между тях. "Огън дойдох да туря на земята..." (Лука. 12:49), казва Той: "Не мислете, че дойдох да донеса мир на цемята, не мир дойдох да донеса, а меч." (Мат. 10:21). Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любов ожесточава враждата. Озлобени и ожесточени, тези демонични сили в борбата се превръщат в огън и меч за света. И Христос иска безусловно от всеки свой последовател да мине през очистителния огън на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той иска всеки да разграничи напълно ценностите и силите в живота и света и да определи ясно и решително своето отношение към тях. Всеки трябва да се определи: истината ли или с лъжата, със светлината или с тъмнината, с правдата или с безправдието, с любовта или със злобата, с доброто ли или със злото, - с Христа ли или с антихриста. Няма друго положение, няма друг път, няма безразлично отнасяне. Който не е с Христос, той е против Христа.
Иисус Христос казва за себе си, че светът го мрази, защото свидетелства, че неговите дела са зли (Йоан. 7:7), а на своите последователи предсказва, че светът ще мрази, ще преследва, ще мъчи, ще бичува, ще убива и тях заради неговото име (Мат. 10:16-22, 28; 24:9; Йоан. 15:18). И само оня, който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Тези страдания и мъки са неизбежни и необходими за всеки, който живее и се бори в името на Христа, - в името на неговата правда, неговата истина, неговата лйбов, - за всеки, който се бори за победата и тържеството на доброто. Най-високото съзнание, до което можем да се издигнем, след като сме почувствали и преживели в себе си доброто, е съзнанието, че за неговото тържество е необходимо пълното самопожертвуване, истинско мъченичество. До това велико съзнание иска да издигне Христос своите ученици и последователи. Той иска от тях да се открекът от себе си, да вземат своя кръст и да тръгнат подир Него. Без това себеотречение няма спасение (Марк. 8:34 - 36). Без себеотречение и самопожертвувание не е извършено никакво велико дело, не е постигната никаква велика цел, - не е създадено нищо възвишено и светло в никоя област от човека. Великите идеи се раждат с мъка, отглеждат се със страдания, постигат се с мъченичество. Те искат не само велики умове, които да ги въплатят. Една велика идея умира само тогава, когато няма кой да умре за нея. Правдата побеждава тогаз, когато има кой да се бори за нея, - истината тържествува тогаз, когато има кой да се жертва за нея. Великата сила, която пресъздаде и спаси света, която ще го пресъздава и спасява докато той съществува, иде не от многолюдни сборища, а от една самотна Голгота, - не от чудни и чудовищни оръдия, а от един прост кръст, - не от скиптри и корони, а от трънени венци, - не от дворци и палати, а от мъченически гробове. Тази спасителна сила ни е потребна всякога в живота, най-много в тежки моменти, каквито преживяваме ние сега. В такива моменти не е достатъчно да бъдем само редовни и почтени, умни и предвидливи, решителни и смели, - не е доста да вършим добре своята работа и да изпълняваме добросъвестно своя дълг. Тези обикновени добродетели може би са достатъчни за обикновено време, само с тях негли може да минем в друго време, но не и сега. Тогава, когато трябва да се прави избор между гибел и спасение, - когато трябва да се спасява, не е достатъчно само ум, съвест и воля: тогава необходимо е преди всичко пълно себеотречение и самопожертвувание, пълна готовност за мъченичество. В такова време не са достатъчни само подвизите на най-велики герои: в такова време необходими са преди всичко подвизите на велики мъченици. Такива подвизи се изискват н такова време от всички ни, а най-много от ония, които са и по дълг, и по желание трябва да бъдат готови да вземат своя кръст и да понесат едно мъченичество. Мнозина, може би, от ония, които в съдбоносни времена биват принудени да се самопожертвуват за една велика цел, едва ли са помисляли нявга в живота си, че ще настъпи миг, когато те ще трябва и ще имат силата да станат мъченици. Често пъти времето и нуждата събуждат сили у човека, които правят безволния твърд, страхливия - смел, малодушния - герой, малкия - велик, скромния - мъченик. Всяко време кое в себе си и тъмни сили, които носят за добрия човек мъки и страдания. Не е ли мъчение да бъдеш истинен между лъжци, честен между безчестни, свестен между безсвестни, смирен между надменни, щедър между алчни кротък между жестоки, добър между зли? Не и ли мъченичество да проповядваш истината тогава, когато господарува лъжата - да крепиш добродетелта тогава, когато се шири порокът, - да защитаваш правдата тогаз, когато вилнее безправдието? Но, истинското мъченичество почва тогава, когато се отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата, доброто, любовта и се пожертваме за тях, - когато нашият живот бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, - когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си.
От такова себеотречено служение, от такава жертва, от такова мъченичество има нужда човечеството, има вопиюща нужда нашата измъчена страна. В това служение, в това мъченичество живее духът, който преодолява опасностите и побеждава света, светът на похотта и надменността (1 Йоан)2:16. Когато у нас оживее тоя дух, ние ще бъдем непобедими. Тогаз ние можем да бъдем угнетявани, но не угнетени, - отчайвани, но не отчаяни, - гонени, но не оставени, - погубване, но не погубени (2 Кор. 4:8-9). Тогаз ние ще имаме и великото ободрение на Голготския мъченик: "Дерзайте! Аз победих света!" (Йоан. 16:33).

Автор: Архимандрит Борис (впоследствие Неврокопски митрополит)
Източник: Църковен Вестник 1925 г. брой 23.