четвъртък, 5 юни 2014 г.

„Документирайте незабавно противонародните изказвания”




Личността на Неврокопски митрополит Борис през погледа
на Държавна сигурност  

Втората половина на 1948 г. е един  от най-драматичните моменти от историята на Българската право-славна църква в епохата на комунизма. На 8 септември 1948 г. оставка подава последният Български екзарх Стефан, като тя е приета с пълно единодушие от Св. синод, а след това е утвърдена и от държавата. Два месеца по-късно, на 8 ноември 1948 г., след освещаването на църквата „Св. Димитър” в с. Коларово в църковния двор е убит един от най-авторитетните архиереи на БПЦ – Неврокопският митрополит Борис. През тези месеци държавата преминава от политика на относителна търпимост към Православната църква към открити репресии, вследствие на които свещениците са категоризирани в зависимост от отношението си към народната власт, а „неблагонадеждните” сред тях са арестувани и осъдени на затвор или изпратени без съд в Трудово възпитателни общежития[1].
Един от големите въпроси, които стоят пред съвременната историография, посветена на историята на Българската православна църква през комунизма, е търсенето на повратния момент в отношенията между Църква и държава.

На конкретното събитие, след което да може да се твърди, че Църквата е била окончателно подчинена от комунистическата държава. Макар търсенето на такъв повратен момент да е спорна задача, най-често като такова събитие се сочи оставката на екзарх Стефан, интерпретирана като наложено от държавата решение. Съществуват обаче и сериозни аргументи срещу това мнение – най-малкото, защото оставката на Екзарха е приета от Синода с пълно единодушие, а под това решение стоят подписите на известни със своята непримиримост към комунистическата власт митрополити като Неврокопския Борис или Врачанския Паисий. Затова, доколкото такъв момент въобще съществува, по-убедително би било за такова събитие да бъде посочено убийството на митрополит Борис. Най-коректно би било това трагично събитие да бъде интерпретирано не като момент, в който държавата установява контрол върху Църквата, а като акт на заплаха, включително физическа, към митрополитите, които открито оспорват държавната политика.
Споменът за митр. Борис като един от първите и най-високопоставен мъченик  на комунистическия режим е причина неговият живот и гибел да бъдат сред  най-добре изследваните въпроси в българската историография за този период. Въз основа на документите, съхранявани в Държавния архив в Благоевград,  Веселин Ангелов подробно описва конфликтите между митр. Борис и местните власти след 9 септември 1944 г., включително и кампанията срещу митрополита в местния печат, инициирана през лятото и есента на 1948 г., кулминирала в „клеветническо изложение” до Георги Димитров и в искането на Дирекцията по изповеданията митрополитът да дава обяснение по него.[2]
В документалната филмова поредица „Пътят към Голгота”[3]
авторите на филма за митр. Борис Иван Николов и Марин Градинаров събират спомени на съвременници на архиерея, както и очевидци на фаталните събития от 11 ноември 1948 г. (сред които и архим.
Антоний, тогава протосингел на Неврокопска митрополия). А в своята статия Ангел Карадаков се спира на дейността на митр. Борис основно в периода преди 1944 г.[4]
На практика единственият неизследван до този момент архив, свързан с митр. Борис, беше архивът на Държавна сигурност. Това е и причината настоящата статия да се концентрира изключително върху данните, които се съдържат в разработката срещу него, съхранявана в архива на Комисията по досиетата. А основният въпрос, който стоеше открит преди запознаването с това дело, беше дали документите в него могат да хвърлят допълнителна светлина върху неговата смърт.
Митрополит Борис (със светско име Вангел Симов Разумов) е роден на 26 октомври 1888 г. в с. Гявато, Ресенско. След като завършва Семинарията в Истанбул, той е постриган за монах през 1910 г. Завършва богословие в университета в Черновиц през 1914 г., а през 1917 г. защитава докторска степен в същия университет. Възведен в архимандритско достойнство през 1922 г., от 1923 до 1924 г. е протосингел на Софийската митрополия, а от 1926 до 1931 г. – ректор
на Софийската духовна семинария. През 1930 г. е ръкоположен за Стобийски епископ, от 1931 до 1935 г. е главен секретар на Св. синод и като такъв участва в преговорите по вдигане на схизмата с Вселенската патриаршия в началото на 30-те години. Избран е и канонично утвърден за Неврокопски митрополит на 24 февруари 1935 г.[5] Известен със своята висока и богата култура и широки международни контакти, през 40-те години митр. Борис се утвърждава като едни от най-активните и авторитетни митрополити на Българската екзархия.
В сравнение с досиетата на другите архиереи от този период, разработката срещу митрополит Борис е изключително кратка – тя се състои от едва 90 листа[6], от които повече от една трета са данни, събирани за него преди 1944 г. Причините за завеждането на тази разработка не се отличават от тези, посочени и в делата срещу другите архиереи – подобно на тях, Борис също е класифициран като реакционен духовник, към когото Държавна сигурност проявява засилен интерес. Но приликите между това дело и делата срещу другите висши
духовници свършват дотук. За разлика от всички останали разработки, които съдържат подробни планове за работа, инсталирането и провеждане на различни мероприятия (подслушване, насочване на агенти), тези детайли в делото срещу митр. Борис отсъстват. Разработката дори няма име, само в някои от документите става дума, че сведенията са нужни за неговото „контролно досие”.
Делото не съдържа категорични доказателства за съучастието на държавата в убийството на митрополита, но в него има редица съмнителни детайли, които засилват подозренията в тази посока. Още повече че толкова стари архивни дела са били неколкократно преглеждани през годините. Пример за това е една кратка бележка в досието на митр. Борис от 17 април 1962 г., в която се казва:
„подписания капитан Васил Йорданов Рашков, съгласно заповед на министъра, прегледах делото и не намерих данни за унищожение”[7].
Първата половина от разработката срещу митр. Борис включва данни, събирани за него още преди 1944 г. Сред тези материали се отличава писмото на митрополита от 1939 г. до наместник-председателя на Св. синод в отговор на обвинения, отправени към архиерея от един недоволен свещеник от епархията. Писмото е забележително свидетелство за църковния живот в Неврокопската епархия през 30-те години на ХХ век, а и за това как някои от свещениците далеч преди епохата на комунизма са намирали начин да злепоставят своя митрополит. Другият кратък документ от този период представлява „ходатайството” на митрополита пред областния училищен инспектор в Св. Врач в полза на „г-жа Райна д. Алексиева от с. Крупник”, дългогодишна учителка в същото село. „Останах потресен от нейните душевни и телесни мъки и терзания, които, както изглежда, са разстроили напълно нейното здраве. Произволните и човеконенавистни
хули и преследвания, на които тя и цялото семейство са били подложени скоро след промяната на 19 май 1934 г., още тогава са се отразили твърде зле, както върху нейното здравословно състояние, така и върху материалното положение на цялото семейство. ... В името на правдата и човещината, заинтересовайте се за съдбата на тая нещастна българка, народна учителка, която сега се намира под ваше ведомство и грижи, и я защитете против неправдите и клеветите на злонамерени люде.” Накратко, „ходатайството” на митрополита се състои в това тя да бъде оставена да учителства в с. Крупник до пенсия.[8]
Документите в делото от периода след 1944 г. не са подредени в строг хронологичен ред, което също предполага, че при тяхната подредба някои документи може да са били загубени. Подредени хронологично, данните показват, че Държавна сигурност за пръв път проявява интерес към митр. Борис едва на 11 октомври 1946 г., когато началникът на отдел А в Държавна сигурност в София Ст. Ганчев изпраща радиограма, с която иска да бъдат предоставени само базисни данни за митрополита – име, „място в организацията”, място на раждане, „семейно положение”, дейност преди и след 9 септември. Отговорът на местните поделения на ДС е лаконичен, като той се състои в няколко кратки характеристики, които потвърждават опасенията, че митр. Борис следва да бъде причислен към реакционните духовници. Като доказателство е приведено стандартното обвинение, че той насърчава развитието на „реакционните свещеници”, а не се доверява на „прогресивните”. Впечатлението от тази преписка е по-скоро за рутинно събиране на информация, което може да се забележи и в множество други разработки от тези години. Но тази „рутина” е прекъсната внезапно и без обяснение на 8 декември 1947 г. Това се случва с телеграма от инспектор в секция първа в Държавна сигурност от 8 декември 1947 г., адресирана до поделението на ДС в Горна Джумая, в която със заплашителен тон се нарежда:

Документирайте до 15 т. м. със свидетелски показания противонародните изказвания на митр. Борис при посещението му в село
(не се чете) от околията ви. Подробно сведение съдържащо защо и
по какъв повод митр. Борис е посетил това село. Има ли случай на
други подобни посещения. Бяхте предупредени и сега ви обръщаме
внимание за всяко идване на митрополита в околията ви веднага
съобщавайте за движението му с телефонограма, а за държанието
и изказванията му подробно донасяйте веднага след напускане на
околията ви.[9]

Телеграма с подобно съдържание е изпратена на 7 декември 1947 г. и до поделението в Св. Врач, в която се казва: Документирайте незабавно в най-къс срок със свидетелски показания противонародните изказвания на митр. Борис при посещението му в с. (не се чете), Св. Врачко на 9 септ., както и изказванията на архимандрита при Неврокопска митрополия през време на събора в село (не се чете). Подробно сведение съдържащо защо и по какъв повод митр. Борис е посетил това село и има ли случаи на подобни посещени[10].
Тези заповеди не са характерни за другите разработки срещу висши духовници от тези години. Докато инициативата и активността по разработката срещу митрополитите често принадлежи на местното управление на МВР, този документ ясно сочи за повишеното внимание на службите в София конкретно към митр. Борис.
Както може да се очаква, в отговор оперативните работници на място се втурват да „документират противонародните изказвания” на митрополита, за да потвърдят очакванията на своите началници. Събраните сведения, макар и да изглеждат напълно безобидно от днешна гледна точка, убедено водят до извода, че владиката Борис и неговият протосингел „са изпечени фашисти и реакционери”. Отговорите предават най-вече съдържанието на проповедите на митр. Борис при посещенията му в някои села от епархията. Макар тези проповеди да могат да бъдат интерпретирани като богословски размисли и напътствия, акцентът, изведен от оперативните работници, насочва към тяхното противодържавно съдържание. Така например акцентът в информацията за неговата проповед, изпратена на 26 януари 1948 г., е поставен върху думите, че който е против Бог, е със сатаната, и че ако една държава не намира опора в Бога и народа, тя рано или късно ще загине.[11] Следват и други подобни информации, които съдържат малко конкретна информация, но които са показателни за старанието на провинциалните оперативни работници да изпълнят поставената задача.
Липсата на уличаващи данни не прекършва интереса на служителите на Държавна сигурност в София. На 14 юни 1948 г. Кюлюмов от ДС-София изпраща телеграма до бюрото на ДС в Неврокоп, в която иска подробни сведения за изказванията на митр. Борис на свещеническата конференция, като уточнява, че тази информация е нужна за „контролното досие” на обекта. С отделна телеграма същите указания са дадени и на бюрото в Горна Джумая – „да документира изказванията на митрополита Борис”.
Разработката не съдържа данни как и дали тези заповеди са били изпълнени. От тези месеци е съхранен само един картон (датиран на 25 октомври 1948 г.), в който са попълнени личните данни на митрополита (имена, пост), като в графата „в какво се уличава” е вписано „провеждане на антинародна агитация и пропаганда”.[12]
Държавна сигурност в София се активизира отново непосредствено след убийството на митр. Борис, извършено на 8 ноември 1948 г. – това се случва на неговия 60-и рожден ден, в присъствието на неговия протосингел архим. Антоний, от разпопения свещеник от епархията Илия Стаменов.
На 9 ноември 1948 г. Държавна сигурност изпраща радиограма, в която нарежда:
Вземете мерки за сериозно провеждане следствието на убиеца
на неврокопския митр. Борис – ако следствието е започнало от
криминална милиция да се продължи там до второ нареждане и да
цели разкриването на действителните подбуди които са насочили
лицето към такова действие. Без наше нареждане следствието да
не се прекратява. Телеграмата е подписана от инспектор в секция първа и е утвърдена от началник на отдел първи.[13]
Данните в разработката сочат, че следствието от самото начало тръгва в една-единствена посока – убийство заради лично отмъщение. Към това насочват както характеристиката на убиеца, приложена към досието, така и докладът за неговия разпит.
Докладът „относно извършения от мен разпит на убиеца на митр. Борис” е подписан от началника на ДС в Горна Джумая (името не се чете) и е с дата 13 ноември 1948 г. Този доклад представлява по-скоро кратка характеристика на убиеца Илия Стаменов, а не същински протокол от разпит, в която просто се потвърждава основната версия на разследването. Според този доклад убиецът Илия Константинов Стаменов е роден на 19 август 1891 г. в с. Хърсово и има незавършено 7-о класно образование в държавното лозарско училище. През 1922–23 става местен войвода и заедно с други михайловисти е отишел в Разлог, Банско и Неврокоп да потушава Септемврийското въстание. Участвал е в ликвидирането на комунистическите групи (особено активно) в Неврокопско, където има пръст в убийството на известния в Мелнишко комунист (не се чете).
През 1932 г. Илия Стаменов станал „свещеник при владиката Макарий”, а в началото на 30-те години помагал на четите на ВМРО да реквизират храни от местните селяни. „Наказван е от Макарий затуй, че хвърлил светото причастие, като е бил изпратен да изтърпи наказанието „аргос” в Роженския манастир – 1938 г.” През 1934 г. Св. синод взел решение той да бъде разпопен, но той „е разтакавал” делото чрез многобройни обжалвания, преди наказанието да бъде окончателно наложено през 1942 г. от митр. Борис. „От този момент той постоянно се е захвалвал пред наши другари, а и много селяни, че щел да убие мит.
Борис, ще дошло ден, той щял да му отмъсти.” На бившия свещеник са налагани няколко присъди за криминални престъпления – за незаконно носене на оръжие – 1 м. условно; за кражба на ракия – 1 година; за лъжесвидетелстване – 1 година.
„От затвора е излязъл през 1943 г. април, а е влязъл – м. август 1942 г. След това е осъждан за подкуп на свидетели, но по това обвинение е бил амнистиран на 9 септември.” Според доклада „близки приятели не е имал”, като всичките му контакти се ограничавали до приятели в пиенето. „Връзки с Гърция и Югославия не е имал нито в миналото, нито сега.” Характеристиката заключава: „същият не е нищо друго, освен един крадец – рецидивист и убийството е извършил, без да има затова некакви политически подбуди”, без обаче в доклада да се посочват други мотиви за престъплението.[14]
В подобен дух и почти същите данни са предадени в характеристиката на Илия Стаменов, изготвена на 12 ноември 1948 г. В нея отново се потвърждава членството му във ВМРО и участието му в потушаването на Септемврийското въстание, като се допълва, че през 1941 г. посрещнал радушно идването на германските войски. Прави се забележката, че „винаги когато са били застрашени неговите лични интереси, посредством жена му е влизал в контакт с управляващите, рушветил ги е и е уреждал неговите лични въпроси. Това върши и след
9 септември 44 г.”. След 9 септември не членува в никакви организации, но за да успее да се върне като свещеник, „става член на БЗНС, а по-късно и председател на БЗНС в същото село”. Не след дълго е изключен, защото „не е проявявал никакъв интерес към провеждането на ОФ мероприятия... Известен е като
рецидивист, има слабост към носене на оръжие, движи се сам или в компании. Материалното му положение е добро, но в момента има много задължения”.[15]
Подозрителните действия на ДС-София продължават и след края на разследването, като на 20 ноември инспекторът от секция първа Кюлюмов изпраща писмо до местните бюра на ДС, в което настоява да бъдат предадени всички материали, съхранявани при тях за митрополита. Самото писмо не е запазено в разработката, но е запазена ултимативната телеграма на Кюлюмов от 9 декември 1948 г. до началник на ДС в Св. Врач, в която се казва: „отговорете веднага на писмото ми от горния номер”. Изпратените в отговор на това писмо материали съдържат едно донесение срещу митр. Борис, изрезки от вестници и няколко снимки. Другите бюра на ДС в околните градове от своя страна съобщават, че при тях няма никакви материали: на 25 ноември началникът на бюрото в Неврокоп отговаря, че „в поверената ми служба няма никакви материали за убития митр. Борис”, на 23 ноември същият отговор се получава от Разлог, а на 22 ноември – от Петрич.[16]
Това са практически всички сведения както за митр. Борис, така и за неговия убиец, които се съхраняват в разработката срещу митрополита.
Въпреки че преки доказателства за съучастието на държавата липсват, разработката съдържа редица съмнителни детайли, които засилват подозренията за такава намеса. На първо място, за разлика от другите митрополити, Борис не е обект на формална разработка. На второ място, впечатление прави внезапната проява на активност на ДС в София в края на 1947 г., която не е обяснена по никакъв начин освен с нуждата от събиране на данни за неговото „контролно досие”. Прави впечатление и повишената активност на ДС-София след убийството на митрополита, както и настояването всички събирани до този момент материали да бъдат изпратени в централния архив на ДС в София.

Погребението на митрополит Борис (Снимка: Архив на Комисия по досиетата)


И на последно място, впечатление правят документите около разследването на убиеца, които по-скоро препредават и потвърждават една вече готова версия, без да съдържат стенографски протокол от разпита на убиеца или други подробности. Биографията на убиеца Илия Стаменов показва, че той е бил изключително уязвим за съдебно или друго преследване, което може лесно да го превърне в инструмент за извършване на подобно престъпление. И разбира се, най-голямото доказателство за съучастието на държавата е добре известният факт,
че убиецът получава присъда от едва седем години затвор, от които излежава само половината. За всички тези действия на Държавна сигурност, взети поотделно, могат да бъдат намерени и други обяснения, но комбинацията от всички тях по-скоро засилва, отколкото да отслабва съществуващите подозрения.
Значително по-труден е въпросът за ефекта от това убийство. Колкото и да е странно, в досиетата на другите архиереи, съвременници на митр. Борис, почти няма агентурни донесения, които да предават тяхното мнение или спомен за това убийство. Възможно обяснение за тази липса е по-скоро травматичният ефект от него, отколкото стремеж това събитие да бъде забравено или омаловажено. Едно от малкото изключения от това правило е едно донесение от 29 октомври 1976 г., в което са предадени следните думи на Левкийския епископ Партений относно митр. Борис: „Убиха го агентите на Димитров в 1948 г. на едно служение в Петрич, понеже дядо Борис се бореше за голяма България. Тук го казваха митр. Пирински, голям противник на скопските ръководители. Убиха го на 60-годишния му рожден ден. Знаете ли какво значи ние днес да имахме него, представител на черквата по тия краища, за които сме вечно мечтали. Дядо Борис беше човек с рядка култура”.[17]
Косвено доказателство за съучастието на държавата в убийството е и съдбата на един от близките сътрудници на митр. Борис. Архим. Антоний, тогава архимандрит и протосингел на Неврокопска епархия, завинаги остава в „черния списък” на народната власт. Ръкоположението на Антоний за епископ става по личното и много твърдо настояване на престарелия, но авторитетен Видински митрополит Неофит през 1962 г., но с намесата на Държавна сигурност кандиатурата на еп. Антоний за нов Видински митрополит е бламирана през 1971 г. след смъртта на Неофит. Убийството се случва в контекста на кампанията по македонизация на населението на Пиринска Македония, с която митрополитът видимо не е бил съгласен.
Но към края на 1948 г. тази кампания вече затихва, а към декември 1948 г. разривът между Тито и Димитров е официално обявен. През втората половина на 1948 г. обаче се наблюдава ново активизиране на репресивната политика по отношение на Църквата, като се търсят различни варианти за налагане на контрол върху Синода. В партийните документи от този период никъде не се споменава възможността за физическо премахване на някой митрополит, но в един доклад на помощник-министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политическото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 г. се предлага: Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към ОФ власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество. Да се отстранят от начало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията[18].
Докладът предлага това да стане чрез „съкращаване на епархиите по бюджетни съображения” или като бъде въведена пенсионна възраст за митрополитите. Убийството на митр. Борис е извършено в драматичен исторически момент на настъпление на държавата срещу Църквата, когато никой от „реакционните митрополити” не може да бъде сигурен за своя пост. Същевременно събитията от края на 1948 г. само потвърждават, че Неврокопска епархия е може би най-тежката и трудна за управление епархия на Българската православна църква. Като гранична епархия, в нейното управление се намесват различни фактори,
не на последно място тази епархия има отношение и към българската диаспора в САЩ и Австралия. Неврокопска епархия остава вакантна почти четири години след смъртта на Борис, тъй като в избора на негов наследник се намесват разнопосочни и противоречиви политически и църковни интереси. Неговият наследник е окончателно утвърден за митрополит едва в края на 1952 г. – в този момент той вече е привлечен за сътрудник на Държавна сигурност под кодовото име „Патриарх”, което го прави и първия сътрудник на ДС в Св. синод на малко по-късно възстановената Българска патриаршия.

Автор: Момчил Методиев

Източник: http://www.hkultura.com/





[1] АМВнР, ф. 10, оп. 9, а. е. 248
[2] Ангелов, В. Неврокопска епархия при управлението на митрополит Борис (1935–1948 г.). В: Религия и църква в България. Гутенберг. С., 1999. с. 293-304.
[3] Път към Голгота. Неврокопски митр. Борис. Документален филм на БНТ, 2000 г. Сценарий: Иван Николов. Ре-
жисьор: Марин Градинаров. http://archive.bnt.bg/bg/productions/186/edition/30688/nevrokopski_mitropolit_
boris
[4] Карадаков, А. Неврокопски митрополит Борис – 125 години от рождението и 65 години от мъченическата
му смърт. С. 2013 г. Публ. в http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=419
[5] Б. Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. Принцепс. Русе, 2003 с. 215
[6]  АКРДОПБГДСРСБНА-М, Фонд 5, оп. 1, а. е. 5 (Бл)
[7] Пак там., л. 90.
[8] Пак там, л. 20.
[9] Пак там., л. 79
[10] Пак там., л. 81
[11] Пак там., л. 63
[12] Пак там., л. 34
[13]  Пак там., л. 42
[14] Пак там., л. 46-47
[15]Пак там., л. 44-45.
[16] Пак там., л. 38-40
[17] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ІІІ раз, а. е. 34236 (ДОН „Фанатик), л. 35.
[18] АМВнР, ф. 10, оп. 9, а. е. 266 а