вторник, 18 март 2014 г.

79 години от избора на епископ Борис за Неврокопски митрополит.

 На 24 март 2014 г. се навършват 79 години от избора на Стобийския епископ Борис за Неврокопски митрополит. Нека да си спомним какво пише в официоза на БПЦ по този повод в далечната 1935 г.

Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже по-вече от духовни водачи. От такива водачи особена нужда има сега българдкият народ. Когато новоизбраният Неврокопски митрополит се възкачва на определената му от Божия промисъл катедра, той влиза в числото на тези водачи на българския народ. Предстои му висока, но в същото време тежка отговорна дейност. Досегашната му дългогодишна ползотворна и творческа дейност е добър и сигурен залог, че такава, и даже с още по-бляскави резултати, ще бъде и бъдещата му дейност като митрополит на българската православна Църква.
Ние храним пълна надежда, че новоизбраният Неврокопски митрополит Борис със своята дълбока преданост към православната българска Църква и със своята безгранична и самоотвержена обич към своята родина, към българския народ, ще бъде един от първите и достойни духовни водачи на българския народ[1].
Канонически избран през 1935 година митрополит Борис поема овдовялата Неврокопска епархия. Посрещнат е с много голямо въодушевление в епархията от хиляди и хиляди благочестиви християни.

четвъртък, 13 март 2014 г.

Мъченик за вяра и отечество.

Неврокопски митрополит Борис - мъченик за вяра и отечество.

Неврокопският митрополит Борис (в мире Вангел Симов Разумов) е роден на 8 ноември 1888 г, Димитровден, в с. Гявато, Ресенско (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк. Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден, след точно 60 години, той ще се представи пред Господа, обагрен и с мъченическа кръв. И до сега - 111 години от неговото рождение и 51 години от смъртта му, той остава в паметта на живите до днес свои съвременници като изключително скромен, благ, а в същото време всеотдаен човек - строг и взискателен към себе си, но към другите - снизходителен, с чиста и неподкупна съвест.
Родителите му - Симеон Цвятков Разумов и Мария Димитрова, били благочестиви и родолюбиви християни, които често посещавали с невръстната си рожба обителта "Св. Петка", сгушена в китните склонове на Пелистер и манастира "Св. Петка", в подножието на Бигла планина. Още малък, бъдещият митрополит проявявал голяма люов към словото и учението Божие. Началното училище завършил в родното си село Гявато, а по-късно учи в бълбгарската мъжка гимназия "Д-р Берон" в Одрин, където пред 1904 г. завършва с отличен успех трети клас. Надарен от Бога с редки умствени способности и задълбочена мисъл, младежът запазил  духа на Гявато, чиито жители се отличават с духовна будност, предприемчивост и родобюбие. По време на Илинденското въстание, кървава разправа покосява селото - то е опожарено, а жителите му - избити по най-жесток начин. Пред 1903 г. баща му загива в неравен бой, заедно с още 86 четници, под воеводството на Георги Сугарев. През 1904 г. малкият Вангел, прокудн от мизерията в родното си селце, отива в Цариград. Там той прави впечатление на екзарх Йосиф, който му отпуска стпендия за Цариградската духовна семинария. След завършване на семинарията, през 1910 г., Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и иеродяконски чин. През 1916 г. младежът завършва богословски факултет в Черновиц (Австро-Унгария) като стипендиант на Екзархията, със степен "доктор по богословие". Младият монах вече отлично владее църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски езици. Особено обича творбите на Ботев и Яворов, Славейков и Стоян Михайловски.

неделя, 9 март 2014 г.

Тежък е тоя път, Богокрепки Архипастири! Боязън ме обзема.

Слово - отговор на Стобийски епископ Борис

Ваше Високопреосвещенство,
Богомъдри Архипастири,
Досточтими отци и братя!

В тоя свещен час по-прилично е за мен не да говоря и отговарям, но смирено и благоговейно да мълча. Но аз не мога в тоя миг да не въздам похвала и благодарение на Господа за неговата велика милост към мене. Божията милост се е изливала обилно над мене във всички по-важни случаи на моя живот. Обаче най-силно тя се е проявявала и най-дълбоко аз съм я чествувал в бедите и изпитанията. Най-много в дни на изпитание съм чувствувал  какво получавам от Господа и най-често в такива дни молитвено съм въздишал: "Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?" (Псал. 115:3)? И всякога съм съзнавал, че нищо не мога да дам на Господа, защото нищо нямам, защото нищо не съм. (2 Кор. 12:12). Едничкото нещо, което съм могъл да отдам на Господа, е била моята любов към Него, тая любов, която владее изцяло душата ми, която нищо не е могло да победи. Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко. Обичах с тайнствен трепет Божия дом, където невидимо пребивава Бог. Обичах и почитах със смирено благоговение Божиите служители, които стоят най-близо до Бога и са посредници между Него и човеците. Аз знам само да благоговея пред пастирското звание и никога не мислех, че бих бил достоен да го нося. Но Богу било угодно да призове към най-великото служение и един свой малък и недостоен раб. И не след много време Този, Който - по Своята милост - и мен предузна и представи между Своите служители, ме призва да поема кръста на най-трудното, но същевременно най-възвишеното служение - служението на истинския пастир...

В името на Божията правда и доброто на нашия народ и дума не може да става.

Из протокол №12 от 14.11.1940 г. На пълния състав на Светия Синод на Българската Православна Църква за разглеждане законопроекта за защита на нацията и определяне състава на комисия за изготвяне на изложение до народното събрание.

Изказване на Неврокопски митрополит Борис по този въпрос:

"Държавата, ако иска да пази нацията, трябва не да напада и ограничава едно малцинство в страната, а да вземе мерки да бъде предпазен народа от всички чужди влияния. Във всеки случай, да направим каквото е възможно, за да не се събуди омраза сред нашия народ.
Според моето мнение, в закона, ако наистина целят да запазят българската нация от чужди и зловредни влияния, трябва да определят общо: само българи да могат да вършат това или онова, само българи да могат да издават вестници, само българи да могат да отварят училища и прочие... Все пак нашата църква, която е била през историята по-голяма защитница на нашия народ отколкото държавата , има пълно право да предупреди държавната власт и да даде един съвет за запазване доброто име на нашия народ и за повече християнски дух в законите. В името на Божията правда и доброто на нашия народ и дума не може да  става за унижения спрямо християни, които законът ще завари като християни".