неделя, 9 март 2014 г.

Тежък е тоя път, Богокрепки Архипастири! Боязън ме обзема.

Слово - отговор на Стобийски епископ Борис

Ваше Високопреосвещенство,
Богомъдри Архипастири,
Досточтими отци и братя!

В тоя свещен час по-прилично е за мен не да говоря и отговарям, но смирено и благоговейно да мълча. Но аз не мога в тоя миг да не въздам похвала и благодарение на Господа за неговата велика милост към мене. Божията милост се е изливала обилно над мене във всички по-важни случаи на моя живот. Обаче най-силно тя се е проявявала и най-дълбоко аз съм я чествувал в бедите и изпитанията. Най-много в дни на изпитание съм чувствувал  какво получавам от Господа и най-често в такива дни молитвено съм въздишал: "Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?" (Псал. 115:3)? И всякога съм съзнавал, че нищо не мога да дам на Господа, защото нищо нямам, защото нищо не съм. (2 Кор. 12:12). Едничкото нещо, което съм могъл да отдам на Господа, е била моята любов към Него, тая любов, която владее изцяло душата ми, която нищо не е могло да победи. Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко. Обичах с тайнствен трепет Божия дом, където невидимо пребивава Бог. Обичах и почитах със смирено благоговение Божиите служители, които стоят най-близо до Бога и са посредници между Него и човеците. Аз знам само да благоговея пред пастирското звание и никога не мислех, че бих бил достоен да го нося. Но Богу било угодно да призове към най-великото служение и един свой малък и недостоен раб. И не след много време Този, Който - по Своята милост - и мен предузна и представи между Своите служители, ме призва да поема кръста на най-трудното, но същевременно най-възвишеното служение - служението на истинския пастир...

Обрекох се да служа  Богу и молех усърдно Господа да ми помогне да се отрека от себе си, защото инак не е възможно никакво истинско служение на Бога и ближния. От тогава съм служил на Бога според нуждите и повелите на нашата Църква със синовно послушание, всегдашна готовност и сърдечна преданост. Служил съм и в пределите на нашето Отечество, и вън от него - там, дето има пръснати наши сънародници и гдето нашата родна Църква ме е пращала да прибера и пазя в нейната ограда нейните отдалечени чада. И всякога в своето скромно и недостойно служение съм полагал искрени усилия да не оставя да възникне у мене никакво лично желание, да  не допусна да се мерне пред моя поглед никаква лична цел. В своето служение имал съм само едно лично сърдечно желание: съзнавайки напълно своето недостойнство, желал съм всекога искрено да остана настрана, незабелязан и да не ми се влагат тежести, които не са по силите ми. Но и тук Бог беше друго определил. Още преди три години стигна до мене Неговият зов да пристъпя към най-високото и най-тежкото пастирско служение - тежкото и отговорно служение на архиерея. Бог бе свидетел на смщението, което ме облада тогава. Обладан от благоговеен трепет, отдалечен в уединение и семотност, аз виках безпомощно: "Нещастен аз човек!" (Рим. 7:24), как ще дръзна аз, който още не съм смогнал да бъда дори истински човек, да поема архиерейското звание, което бе трябвало да се поема и носи не от човеци, а от други по-съвършени, по-висши същества? "Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене." (2 Кор. 12:8). И наистина, Бог чу моята молба и отстъпи със Своя зов известно време от мене. Минаха три години, които - по Божия милост - не бяха без изпитания. След като мина времето на изпитанието, Бог пак пристъпи към мене. Не можах повече да се противя на Неговата воля и да се отказвам от Неговата милост. Затова, когато Бог втори път ме призова към най-трудното пастирско служение чрез определението на Св. Синод на Българската Църква, аз се смирих  под крепката Божия ръка (срав. 1 Петр. 5:6) и казах: ето Твоя раб, Господи! Да бъде твоята воля!
Но сега, когато аз, милостиво и снизходително приет в сонма на българските архиереи. Богомъдри Архипастири, стоя недостоен между достойни, сега, когато, Вие, Ваше Високопреосвещенство, със своето боговдъхновено слово ми разкрихте още по-дълбоко и по-проникновено величието и тежестта на архиерейското служение, аз чувствам още по-силно своята немощ и викам из губиниы души: къде ме водите, Богозвани Архипастири? Къде ме зовеш и Ти, Господи Иисусе Христе? Вие, които богомъдро и богоплодно вршите Божието дело и сотите в нашата родна Църква. Ка ще мога да взема участие в това строителство, когато аз съм човек неустроен?
Чувствам как Вие, Богоутвърдени Архипастири, ми сочите мълчаливо, но твърдо един труден, но спасителен път, който води далече в долините и извежда високо във висините. Вие ми сочите пътя на всички наши пастири и архипастири в близкото и далечно минало, които създадоха, утвърдиха и  устроиха нашата родна Църква, които със своите непреходни дела и подвизи светят като неугасващи светилници. Сочите ми също и  боговенчаните и богопрославени образи на великите светители на Православната църква, които греят със своята светлина като сияйни звезди. Довеждате ме и до ангелоподобния лик на св. Апостоли Христови, които се наредиха до крайъгълния Камък, Иисуса Христа, и легнаха в основата на неговата света Църква. (срав. Еф.2:20). Изправяте ме най-подир та Голгота пред Пастиреначалника, Господа Нашего Иисуса Христа, Който стои разпнат на кръст и с трънен венец на глава, Който се моли за ония, които Го разпъват и благославя ония, които Го проклинат, Който прояви любов най-много тогава, когато най-страшната човешка злоба Го прикова на кръста, Който и от нас иска да обичаме и враговете си, да благославяме и тия, които ни пакостят.
Тежък е тоя път, Богокрепки Архипастили! Боязън ме обзема. Но аз чувам крепкия и утешителен глас на Господа Иисуса Христа: "тебе що ти е? Ти върви подире Ми." (Йоан. 21:22). Опрян не на свои сили, а на Божията подкрепа, реших се да тръгна след Христа и да изпълня Неговата най-велика заповед: "защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;" (Мат. 16:25). Поех, Господи, Твоя спасителен път, но помогни ми - той и за мен да стане велика творческа сила и оръдие за непобедима победа! Подкрепи ме да се отрека от себе си и проясни моята душа да стане достойна, за да бъде разпъната на Твоя кръст и да може от него тя да се моли да ония, които я разпъват и да благославя ония, които я проклинат.
Помня, Господи, и Твоя нежен състрадателен призив: "вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко." (Мат. 11:29-30). Днес преклоних глава и смирено поех върху своите слаби рамене Твоето иго, Господи. Но научи ме не само да стана кротък и смирен серцем, но и да почувствам цялата неизразима слабост на Твоето иго и направи душата ми  способна само в него да намира блажено успокоение и свещен мир. Помогни ми не само да не  усещам никаква тежест от Твоето бреме, но да почувствам с цялото си същество Неговата непостижима лекота. Направи то да бъде и за мене велика сила, която да ме издига и доближава все повече и повече до Тебе!
Дълбоко в глъбините на своето сърце аз чувам, Господи. Твоя Божествен глас: "Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене." (Откр. 3:20). Днес зръзнах и видиму Те сложих на моите гърди, близо до моето сърце. Виждам, Ти стоиш пред дверите на моето сърце и чукаш. Помогни ми, Господи, да разтворя широко дверите на своето страдущо сърце, за да се вселиш Ти в енго и да мога и аз блажено да възкликна като светия и блаженейщия апостол Павел: "и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене." (Гал. 2:20) и "всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява." (Фил. 4:13).
Знам, Господи, че съм немощен и бе без Тебе не мога нищо да върша (сравн. Йоан. 15:5). Но ме ободрява Твоето спасително обещание: "стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова." (2 Кор. 12:9).
Съзнавайки напълно своята немощ и чуствувайки и дълбоко в душата си, че " с благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих - ала не аз, а Божията благодат, която е с мене." (1 Кор. 15:10), моля смирено и предано Вас, боголюбиви и милостиви Архипастири, чрез чиито ръце днес се изля върху мене освещаващата Божия благодат, да не ми отказвате и занапред своето молитвено подкрепление и мъдро архипастирско наставление. Моля братски всички Вас, отци и братя: молете се Вие за мен, особено, когато стоите пред Господа и свещенодействувате пред Неговия свят Престол.
На Тебе, Господи, се уповавам аз най-много сега и навеки! Когато Ти, преди да напуснеш земята и се възнесеш на небето, ни даде последната Своя заповед - да отидем и учим човеците на Твоята вечна истина, да свещенодействуваме и им предаваме Твоята възраждаща благодат, да ги поставяме и наставляваме на Твоя спасителен път, Ти ни даде и най-великото обещание, най-сладостната надежда, най-силната опора и най-чистата радост: "и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин." (Мат. 28:20).

Източник: Църковен Вестник, брой 47, София, 20.XII. 1930г.