сряда, 19 февруари 2014 г.

Неврокопският митрополит Борис и възгледите му за възпитанието на подрастващите


Духът на нашето време е такъв, че въпросът за религиозното образование и възпитание не е сред най-актуалните проблеми, вълнуващи съвременното общество. Онова, което векове наред е било най-важен приоритет на нациите – отглеждането и възпитанието на духовно здраво поколение, днес се е изродило до загриженост за по-добра информираност и безпристрастност в името на свободния избор на ценности от всеки индивид.
За България 20-ти век бе време на сериозни политически промени. Началото на  новото столетие продължи тежката участ на българското училище и образование. Политическите промени начертаха безрадостно бъдеще за нашата образователна система. В днешната среща за дейността на митрополит Борис можем да преоткрием важни за нашето образование препоръки и да ползваме ценните съвети, оставени ни от този дивен светия на родната църква.
 Акцент в настоящата лекция са трудовете на м-т Борис (тогава още архимандрит) като Ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ и периода на неговото управление на духовното училище – от септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. Преди това обаче нека проследим каква е политическата и духовната обстановка в училището до идването на митрополит Борис.

           Построена с ктиторски пожертвования преди 110 години, Софийската духовна семинария разцъфва за радост на царя, родната ни църква и широката прогресивна общественост.
          Твърде скоро обаче тя започва да привлича апетитите на различни учреждения. По време на самостоятелното управление на БЗНС оранжевата диктатура на Александър Стамболийски отнема семинарията на 28 юли 1920 г. и я предава на Университета за новооткрития Агрономически факултет. Изтъква се становището, че за запазване моралния облик на семинаристите е по-полезно семинарията да се намира в Рилския манастир, далече от суетата на столичния град. Разразява се истинска битка за оставането на Софийската духовна семинария в София.
Едва след 9-юнския преврат от 1923 г. семинарията постепенно се връща в своето законно владение – процес, продължил до към 1928-1930 г. Мъчителното съжителство между семинаристи и агрономи трае цели осем години и нанася съществени щети върху учебно-образователния и възпитателен процес на духовното училище. Върнатите сгради са в плачевно състояние и известно време било невъзможно да се ползват по предназначение.
За нуждите на семинарията на 21 юли 1923 г. започва изграждането на ново здание върху площ от 800 м2, за което Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството отпуска кредит в размер на 1 500 000 лева. По препоръка на държавния архитект тази сграда е построена на празното място зад семинарското игрище.
През 1926 г.,  семинарията има 368 кандидати за ученици, от които са допуснати до изпит 261. Повече от две трети издържат изпита, но поради липсата на сграден фонд и подходящи условия, едва 95 са редовно приети – причината за малкия брой приети ученици е липсата на база.
В тази материално затруднена обстановка архим. Борис поема поста Ректор на СДС през м. Септември, за да остане ръководител на средното школо шест години.    
Изпълнявайки своите монашески задължения, Ректорът страни от всякакви външни изяви на своите трудове и не желае да афишира неуморната загриженост за поверените му възпитаници на духовното училище.  Най-известният факт от неговото управление е неуморната грижа за възпитанието  и духовното укрепване на учащите в семинарията. В този тежък период на Софийската духовна семинария духът на семинаристите е на завидна духовна висота. Активата ректорска грижа за възпитанието и образованието на учениците, както и активното пристъствие на семинарското ръководство в обществения живот на страната чрез участие в различни държавни и образователни комисии, изграждат неоспоримия авторитет на семинарията като гнездо на нравствено образование и сериозно отношение към живота.  

Най-известният труд на архим. Борис е „Кризата в нашето училище”. В него той застъпва идеята, че училището не само обучава, но и възпитава. Тази насока остава еталон за православна педагогическа дейност и до днес.

В доклад от април 1928 г., публикуван в сп. „Духовна култура“ и озаглавен: „Последната сесия на висшия учебен съвет”, архим. Борис разглежда като най-важен въпрос при възпитаването на подрастващите не е толкова начина на преподаване, колкото въпроса за подбиране на учителите и тяхното образование. Педагогическото образование не е условие за наличието на дарба да се обучава и възпитава, смята духовникът. Дали всеки завършил педагогически училище е педагог – пита той? и твърдо отговаря – Не. Според архим. Борис, средното образование и педагогическата подготовка са само минималното условие за учителстване. Авторът дори предлага на академичната колегия нещо твърде интерсно – завършилите богословския факултет да могат безпрепятствено да преподават в основното училище, та подрастващото поколение да бъде  възпитано в християнски дух. Подобно на Кант архим. Борис достига до идеята, че само няколко науки са способни свободно да доведат духа и мисълта на подрастващите до Бога. Това нарежда бъдещият архиерей до висотата на всепризнатите гении на мисълта. Разбира се, това предложение  не е прието.

Едно друго негово предложение от 1928 г. обаче днес вече е факт – да има  задължително  основно образование за всички деца. Архим. Борис се бори активно за образована и културна нация.

За жалост, без възпитание в религиозен дух, упадъкът в нашето училище е предизвестен. Почти 100 г. българското училище е оставено без постоянна религиозна просвета и възпитание и гибелните резултати от това престъпно нехайство не закъсняват.

Как стигнахме до тези гибелни резултати? Кой извърши голямото престъпление с българското училище? Какви  мерки трябва да се вземат против това зло? -  пита преди столетие Ректорът на семинарията. От нашето училище бе изгонено всичко, което напомняше за Бога и душата. Най-напред бе изхвърлено религиозно-нравственото обучение, премахната бе оная благородна творческа дейност, чрез която се подхранват идеалните устреми в младата душа, пробуждат се възвишените пориви в младото сърце и се влива чиста светлина в младия ум.

          Колко актуални са констатациите, които прави в книгата си „Кризата в българското училище” Неврокопският светилник. Ето още малко от актуалните и днес съждения на духовника: „Извънредно тъжно е, - казва той, - че отрицателният дух се е създавал и поддържал в нашите училища и всред нашата учаща се младеж твърде често дори и от хората, на които е била възложена благородната задача да строят нашето учебно-възпитателно дело и са имали свещения дълг да работят в училището и да свещенодействат над младата душа. С нашето училищно дело са вършени много произволи и беззакония, много престъпна демагогия и партизанство. Нашето учебно дело биде избрано от мнозина, на които то биде поверено за уредба и устройство, като средство за проява на либерализъм и напредничавост, на свободомислие и волнодумство.  Злото е в злия, отрицателния дух, който прониква нашето училище, нашата училищна система и много работници в областта на нашето училищно и просветно дело. Злото е в липсата на възпитание, или по-право: в съвсем превратното възпитание и напълно отрицателния дух, който се поддържа в нашите училища чрез материализма и атеизма, и който направи от много ученици вулгарни материалисти, помрачени атеисти, безотечествени социалисти и озлобени анархо-комунисти. Там е злото. То е страшно. То е пуснало дълбоки корени и дава обилни плодове, пълни с отрова. То трябва да се изкорени с честни, упорити и трайни усилия, а не да се прикрива, както това правят някои съзнателно или несъзнателно. Само външни дребнави и формални изменения в училищните програми и училищните правилници няма да донесат почти нищо добро за училището и младежта.

Ние видяхме в нашата измъчена страна страхотни прояви на онова състояние, когато човекът изчезва в човека и вместо него се пробужда звярът. Неизразимо тъжно е, че до това страшно състояние биде доведена и голяма част от нашата учаща се младеж, която трябваше да бъде не озверена и безчовечна, а възпитана и благородна, възвисена и ангелоподобна. С нашата младеж биде извършено в училището едно безпримерно престъпление, което не ще може с нещо да бъде изкупено. То ще лежи като вечно проклятие върху съвестта на ония, които поведоха българската младеж по гибелни пътища.”

И днес, както и във времето на архим. Борис, когато въпросът за религиозно-нравственото обучение се повдига от Св. Синод, противниците на тая инициатива обвиняват нашата Църква, че искала да внесе „клерикализъм“ в нашето училище. Отговорът тогава на архим. Борис звучи точно на място и днес -  той казва: „Това могат да твърдят само ония, които не познават духа и миналото на Българската църква. Справедливостта изисква да се признае, че нашата родна Църква всякога е имала само едно желание и само една цел: да служи предано и себеотречено на своя народ. Тя никога не е искала нищо за себе си, а всичко за своето паство и своя народ. И сега тя иска само едно нещо: да насажда положителен творчески дух във всички области на нашия живот и да работи за доброто на нашия народ. Такъв дух тя иска да се създаде и в нашето училище. И като най-сигурно средство за тая цел тя сочи само религиозно-нравственото обучение.”

           Загрижеността за духовното възпитание на учащите намират и външен израз в благоукрасяването на семинарията. При ректорството на архим. Борис, Софийската семинария се сдобива с масивна, красива, архитектурно подходяща за целия комплекс ограда – за описване на този нравствен разсадник и за предпазване и съхраняване на най-чистите плодове на нашата Църква – семинаристите.

В последната година на своето ръководство – 1930-та, през месец декември архим. Борис е възведен в епископски сан и получава титлата Стобийски епископ. Паметни и ярко показателни са думите му при приемането на епископското звание. „ Аз знам само да благоговея пред пастирското звание и никога не мислех, че бих бил достоен да го нося. Всякога със своето скромно, недостойно служение съм полагал искрени усилия да не да не остане да възникне у мен някакво лично сърдечно желание: съзнавайки своето недостойнство, желал съм жинаги да остана настрана, незабелязан и да не ми възлагат тежести, които не са по силите ми. Но божия воля е друга. … Сега аз най-малък от всички и че след достойните е недостоен, но не по – негово желание, а по – Божии промисъл приема да служи на Църквата и отечеството”.

В годината на епископското му въздвъжение, един ученик въплъщава в своите думи благодарността на средното училище към своя ректор. Отличникът на завършващия 6 г. курс на Софийска духовна семинария Величко Д. Иванов посочва за отец Борис: „Дължим много за денонощните грижи на нашия непосредствен духовен баща о. Ректора за непрестанните грижи за нас – през всичките тези години. За неговото възпитание и бащинска загриженост”.

          Преди да завърша краткото представяне на дейността на митрополит Борис, бих искал да направя едно сравнение с дивния възпитател на руската земя от края на 19 век - св. Игнатий Брянчанинов.

          Големият светилник на Русия – св. Игнатий Брянчанинов, още през 1862 г предупреждава: „Духът на времето е такъв и отстъплението от православната християнска вяра започна да се разпространява в такъв силен размер, безнравствеността стана така всеобща и така се вкорени, че възвръщането към християнството стана невъзможно“.
         
          В България, във времето, когато св. Игнатий казва тези слова, от църковния амвон първият следосвобожденски министьр-председател митрополит Климент (Друмев) предупреждава: „Има православие - има България, няма православие - няма България“ . Тази важна роля, която митрополит Климент отрежда на православната вяра, е от особено значение днес, когато по-силно от всякога има стремеж ценностите и критериите ни да се уеднаквят с тези на Запада. В това уеднаквяване се крие опасността за православната духовност, за Православната църква, а оттам и за българското училище, рожба на Църквата.

          Вероятно подобно нещо е усещал и митрополит Борис, настоявайки за силно религиозно образование и нравствена насоченост на средното училище. Ето какво констатира той: „За българското училище е непонятен на най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване - съвършеният човек. Нашето училище бе обезчовечено“. Нашето обезчовечено общество, продукт на атеистичното време, лиши от смисъл човешкия живот. Тезата за еволюционния произход сведе съществуването на човека до случайност на природата. Младите хора станаха жертва и на други теории и така бяха лишени от цел и смисъл на живота. Критерият, по който се съди за успеха в реализацията на личността, са материалните придобивки. Да си личност означава да имаш, а не да бъдеш. Лишеното от смисъл на съществуване човечество се зарази от страшната болест на унинието, за което предупреждават изтъкнати отци на Православието от миналото и днес.

          Най-страшният бич за християните от бъдещите времена ще бъде унинието и неговата уродлива рожба - самоубийството. Най-податливи към заразата са младите хора - техните неукрепнали души са заразяват или от общата радост за изграждането на "нов ред в света", или нямат мотивация за борба с трудностите и така стават жертви на собственото си отчаяние. Липсата на критерии за добро и зло, за ценно и неценно, на понятие за Бога, които са в основата на религиозното възпитание и образование, са корените на тази криза. Отхвърлянето на религиозното образование в средното училище лиши младите хора от възможността да направят своя свободен избор между вяра и неверие. Ежедневно четем и слушаме за най-жестоки убийства, извършени от младежи, чуваме и виждаме доброволната поквара на момичета и момчета, ставаме свидетели на небивал морален разпад. Гей-фестивалите, наркоманията и самоубийствата са малка част от проявите на този разпад. Как и откъде младият човек има интерес към абсолютно противоестествени не само за християнския морал, но и за здравия разум деяния. За мнозина изследователи на православната духовност отговорът е един - липсата на вяра в Бога. Вяра, на която учат Църквата и семейството, но се възпитава и утвърждава и в училище.

          След 1989 г. у нас се направиха опити за въвеждане и изучаване на мета "Религия" в училищата. Различни защитници на религиозните свободи побързаха да предупредят, че ако се въведе православно обучение неминуемо ще наруши правото на избор на учащите. "Самата Църква бе принудена да повярва, че представлява форум за дискусии, а не висока трибуна за възвестяване". Но нима подрастващият ученик може да направи разлика между добро и зло, истина и лъжа, без някой да го е научил на това? Да припомним думите на митрополит Борис: „Да се мисли, че един институт, какъвто е училище, дето един младеж у нас прекарва най-малко седем, обикновено дванадесет години, може само да се обучава, но не и да се възпитава, може да се занимава само с ума и да се игнорира напълно душата, е едно тежко и съдбоносно заблуждение“.
          Западна Европа, разкъсвана столетия от религиозни борби, е доволна да има единен закон, подчиняващ различните вероизповедания като гарант за мира и благоденствието на народите. За православното съзнание обаче, на което са чужди кладите на инквизицията, религиозните преследвания и насилия, такъв закон не е необходим. Та нима България през 40-те години на миналия век, чрез активното съдействие на БПЦ, не спаси своите евреи? Нима безпрецедентното по нашите земи вековно съжителство на няколко големи религиозни групи в мир и разбирателство не е модел за подражание в света?

          Проблемите, стоящи пред българското училище, са аналогични с тези след Освобождението и за жалост, както тогава, така и днес решенията се опитват да бъдат наложени от външни, чужди на църквата „лекари“. „Чужди гласове идат отвсякъде. Вие ще ги срещнете по площадите и улиците на града, във възгласите на неособено смислени писания, богати на слова, в смелите изявления на недоучилото се западно юношество, в претенциите на многовиждащата и многочуваща космополитност, в изискванията на криворазбраните права и свободи на ума, да не говорим пък за всевъзможните новости на задграничното всезнайство“, предупреждава св. Игнатий. Колко печално близко звучат тези слова и сякаш точно на място и днес.
         
          Изходът от моралната криза не е в следването на изкуствено създадени правила, нито в приемането на международни конвенции и решения, а в прилагането на дело на най-възвишената заповед, дадена ни от Бога – да възлюбим ближния си както себе си,без да забравяме и първата част от повелята на Иисуса Христа – да обичаме Бога. В следването на тези заповеди се крие решението на духовната криза на нацията ни.

          Ето защо днес делото на Неврокопския митрополит отеква с още по-голяма сила и отговорност у нас, които сме призвани да се борим за оделотворяване на неговата мисия. И първата крачка за насаждане в обществото на християнската нравственост е да се въведе изучаването на религия в училищата и то не като история или някаква философска дисциплина, а като предмет, запознаващ учащите с основите на християнската вяра

          Съработничеството между Църква и училище и възпитаване на нашата младеж в истините на православното християнство са единствен гарант за едно по-силно, по-добро и по-морално общество. Затова и архимандрит Борис правдиво призовава: „Трябва нашето училище да стане възпитателен фактор и да отговори по този начин на своето предназначение. А то ще стане такъв фактор само тогаз, когато в детето се дири и вижда преди всичко най-ценното - човека, а в човека най-великото - душата, а в душата - най-възвишеното – Бога“. Това е и нашата мисия като православни християни да се опитаме, да отдадем всички сили за изпълнението на този идеал.


Автор: Дарин Алексиев
Учител в Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.