КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ

КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ

 архимандрит Борис

(Препечатва се без изменения от изданието на Св. Синод на БПЦ, 1928)

СЪДЪРЖАНИЕ

I. Криза в душата на нашия народ. 
II. Недъзи в нашето училище. 
III. Кой създава и поддържа отрицателния дух в нашето училище. 
IV. Страшни прояви всред нашата младеж. 
V. Признания и грижи на Министерството на просветата. 
VI. Причините на злото. 
VII. Що е възпитание? 
VIII. Учебно-възпитателното дело в културните страни. 
IX. Към какво води нравоучението без вероучение и етиката без религия. 
Х. Опомване. 
XI. Нов дух е потребен за нашето училище. 
ХII. Противодействието на тъмните сили. 
XIII. Наука и религия. 
XIV. Общата грижа. 

       I. Криза в душата на нашия народ.
 
    Нашият народ прекарва тежки дни. Той е подхвърлен на големи изпитания и стои пред още по-големи опасности. Неговият социален строй е подровен, неговата държавна сигурност застрашена, неговото национално чувство притъпено, неговата човешка съвест приспана. Във всички области на неговия живот се чувства една мъчителна криза. Обаче, най-тежка, почти съдбоносна, е кризата в душата на българския народ. През всичкото време на своето съществуване нашият народ е понасял много тежки удари и претърпявал страшни страдания. При все това, той е оставал почти всякога здрав и невредим и се е запазил като нация в продължение на вековете. Той е могъл да преодолява изпитанията и превъзмогва опасностите само затуй, защото неговият дух е бил здрав, бодър, твърд и непобедим. Сега обаче душата на нашия народ е болна и недъгава. Заблудени синове на тоя народ дигнаха отцеубийствена ръка и израниха негова душа. Престъпни ръце вляха смъртоносна отрова в тая душа, която сега се разяжда и разлага. А щом един народ се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна.

Акатист на Св. Йоан Рилски Чудотворец

По повод празника на Св. Преподобен наш отец Йоан Рилски Чудотворец, публикуваме акатиста написан от Негово Високопреосвещенство Неврокопски митрополит Борис в прослава на този дивен Божи угодник. Акатиста е изцяло в рима, което го прави интересен и лесен за четене.  Одобрен от Св. Синод на Българската Православна Църква и за богослужебна употреба.

КОНДАК 1.

О, Преподобний и преславний,

Божествений и богонравний,

Отец наш Иоанне, Рилски Чудотворец,

Пречудний ти угодниче Христов!

Всегда изпълнен с Божия любов,

Достигнал си небесна висота

И ангелска неземна красота

Чрез подвига свещен на любовта!

Изгря ти като слънце с вечна светлина

Над нашта родина и нашия народ,

И сочиш пътя ни към светла бъднина –

Към съвършенството и вечния възход!

Кат светъл ангел-предводител

Предвождаш нашия народ,

Кат крепък ангел-предводител

Закриляш българския род.

Мъченичество

По повод атентата върху катедралния храм "Св. Неделя" през 1925 г., извършен от крайно леви дейци на Военната организация на БКП, на Велики четвъртък. И навършването на четиридесетия ден от смъртта на хората били в храма, Архимандрит Борис (бъдещият Неврокопски митрополит), публикува своя статия в ЦВ, която и днес е актуална, и може свободно да бъде отнесена и до нашето съвремие.

Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, - понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към верните жилища - за поклонение пред пресните, неизравнените гробове на мъчениците от столичната катедрала. Никога до сега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен! Каква сила бе сляла в едно чувство, в едно желание, в една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипват с пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни там покойници, - да свиват пред тях колене, да проливат над тях сълзи? Пред тези мъченишки гробове, които говорят неизказано много - много повече, отколкото говорят делата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше някакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! В този ден почувствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, - че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, - тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот!

ПОСЛАНИЕ до паството на Богохранимата Неврокопска епархия.

Неврокопска 

Митрополия

    №1080

21.IV.1935 г.

гр. Неврокоп

  Едно тяло сте и един дух...един е Господ, 

една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички...

(Ефес. 4:4-6)

Възлюбени мои чада,

Господу Богу било угодно - по Неговия непостижим промисъл и велика милост - да възложи на мен кръста на архипастирското служение в Богоспасяемата Неврокопска епархия. Благословен да бъде Бог, Който ме призова чрез единодушния глас на моето благочестиво паство и молитвения зов на нашата света православна Църква! Прославен да бъде Господ наш Иисус Христос, Който благоустрои моя път към вас - моите единородни и единоверни братя!

Прекланяйки се смирено пред Божията света воля, отзовавайки се сърдечно на вашие синовен зов, ида при вас, изпълнен с крепка вяра в Бога и отеческа любов към всички вас. Заставам сред вас със сърдечно желание да ви послужа -  по примера на нашия Спасител, Който дойде на земята, за да послужи, а не да Му служат, и съгласно Неговата Божествена заповед: който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде слуга (Мат. 20:27). Нося ви и ви предавам благодатта и благословението, мира и любовта на нашия Господ Иисус Христос. Мирът Божи да цари в сърцата ви (Колос. 3:15),  - оня мир, към който сте призвани и чрез който сте слени в едно тяло, в една душа.

Пръв мой свещен дълг и съкровено желание още в първия миг, когато Духът Светий ме постави - чрез гласа на Църквата и народа - да ръководя паството на Богохранимата Неврокопска епархия, беше да възнеса всесърдечни и вседушевни молитви към Господа Бога: Той да съедини всички ни в Себе Си чрез жива и непоколебима вяра и помежду ни чрез съвършена и дейна братска обич, - да съедини и обедини неразривно - в мир и любов, в благоденствие и преуспяване - всички чада на нашата света Православна Църква и на нашия добър благочестив народ. Това ще бъде първата и последна цел на моя живот и моето служение. Защото, възлюбени чада, за нас, Божиите създания, няма по-голямо благо от живото общение с Бога искренносърдечното братско единение помежду ни! Това висше благо е основата на нашия живот и изворът на всички други блага - временни и вечни, земни и небесни. Когато нашият Спасител се приготовляваше за Своите последни изкупителни страдания и Своята спасителна смърт  на Голгота, Той произнесе велика първосвещеническа молитва за спасението на света. В тази молитва Той най-много се молеше: "Да бъдат всички едно - както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно... да бъдат едно, както Ние сме едно... в пълно единство" (Йоан. 17:21-23).

НАДГРОБНО СЛОВО

НАДГРОБНО СЛОВО,

ПРОИЗНЕСЕНО ОТ НАМЕСТНИК ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СВ. СИНОД НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ М И Х А И Л, ПРИ ПОГРЕБЕНИЕТО НА БЛАЖЕНОПОЧИНАЛИЯ НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ 

Б О Р И С

Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства, Високопреподобни, Всеблагоговейни и Благоговейни отци и братя!

     Дълбоко опечалено събрание!

Голяма и неизразима скръб притиска сърцата ни, Църква и народ горчиво оплакват тежка и невъзвратима загуба. Пред нас лежи бездиханен нашият възлюбен събрат и духовен отец и архипастир - Високопреосвещенният Неврокопски митрополит Борис.

Неочаквано той стана жертва на нечувано в живота на Църквата ни злодейско покушение. На връх Димитровден - рождение ден на самия покойник - подир извършване на св. Божествена литургия, след приобщаване със св. Христови Тайни и след възторжена архипастирска поука към стеклите се в Божия храм богомолци, Високопреосвещеният Борис бе убит в с. Коларово, Петричко, от един недостоен и низвергнат от духовен сан свещеник.

Това безумно деяние потресе не само епархията. То покруси цялата ни страна и целокупния български народ. И ние се събрахме тук да отдадем последна дан на почит към един мъченик на вярата, високдостоен и всепредан йерарх, станал жертва при изпълнение на своя служебен дълг към светата ни Църква.

Скръбта, кото гнети сърцата ни, е непоносима, защото ние за винаги се разделихме с нашия многообичан събрат и духовен баща. Но тя е още по-болезнена, защото в лицето на тъй трагично загиналия светител върховната ни църковна управа - Св. Синод губи един от най-просветените си йерарси, които в много отношения справедливо минаваше за ума и добрата съвест на Църквата ни. Ние, архиереите губим отличен събрат и най-ценен, въодушевен и всепредан сътрудник в управлението и ръководството на Църквата - тежка загуба, която гнетуще се чувства особено в преживените днес изпитателни моменти в църковния ни живот. Неврокопската епархия - клир и миряни - губи своя любим архипастир и духовен вожд, многополезен наставник, усърден богомолец и душепопечител. А българският народ и българската общественост губят един горещ родолюбец и всеотдаен труженик за своето благо, културен възход и напредък.

Отправяйки своите горещи молитви към престола на Всевишния за упокоение душата на непрежалимия покойник, наш дълг на признателност е в този момент на всегдашна раздяла с него да споменем, макар и в най-общи черти, това, което бе най-характерно за личността, живота и служението му.

Тежък е тоя път, Богокрепки Архипастири! Боязън ме обзема.

Слово - отговор на Стобийски епископ Борис

Ваше Високопреосвещенство,

Богомъдри Архипастири,

Досточтими отци и братя!

В тоя свещен час по-прилично е за мен не да говоря и отговарям, но смирено и благоговейно да мълча. Но аз не мога в тоя миг да не въздам похвала и благодарение на Господа за неговата велика милост към мене. Божията милост се е изливала обилно над мене във всички по-важни случаи на моя живот. Обаче най-силно тя се е проявявала и най-дълбоко аз съм я чествувал в бедите и изпитанията. Най-много в дни на изпитание съм чувствувал  какво получавам от Господа и най-често в такива дни молитвено съм въздишал: "Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?" (Псал. 115:3)? И всякога съм съзнавал, че нищо не мога да дам на Господа, защото нищо нямам, защото нищо не съм. (2 Кор. 12:12). Едничкото нещо, което съм могъл да отдам на Господа, е била моята любов към Него, тая любов, която владее изцяло душата ми, която нищо не е могло да победи. Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко. Обичах с тайнствен трепет Божия дом, където невидимо пребивава Бог. Обичах и почитах със смирено благоговение Божиите служители, които стоят най-близо до Бога и са посредници между Него и човеците. Аз знам само да благоговея пред пастирското звание и никога не мислех, че бих бил достоен да го нося. Но Богу било угодно да призове към най-великото служение и един свой малък и недостоен раб. И не след много време Този, Който - по Своята милост - и мен предузна и представи между Своите служители, ме призва да поема кръста на най-трудното, но същевременно най-възвишеното служение - служението на истинския пастир...