НАДГРОБНО СЛОВО,
ПРОИЗНЕСЕНО ОТ НАМЕСТНИК ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СВ. СИНОД НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ М И Х А И Л, ПРИ ПОГРЕБЕНИЕТО НА БЛАЖЕНОПОЧИНАЛИЯ НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ
Б О Р И С
Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства, Високопреподобни, Всеблагоговейни и Благоговейни отци и братя!
Дълбоко опечалено събрание!
Голяма и неизразима скръб притиска сърцата ни, Църква и народ горчиво оплакват тежка и невъзвратима загуба. Пред нас лежи бездиханен нашият възлюбен събрат и духовен отец и архипастир - Високопреосвещенният Неврокопски митрополит Борис.
Неочаквано той стана жертва на нечувано в живота на Църквата ни злодейско покушение. На връх Димитровден - рождение ден на самия покойник - подир извършване на св. Божествена литургия, след приобщаване със св. Христови Тайни и след възторжена архипастирска поука към стеклите се в Божия храм богомолци, Високопреосвещеният Борис бе убит в с. Коларово, Петричко, от един недостоен и низвергнат от духовен сан свещеник.
Това безумно деяние потресе не само епархията. То покруси цялата ни страна и целокупния български народ. И ние се събрахме тук да отдадем последна дан на почит към един мъченик на вярата, високдостоен и всепредан йерарх, станал жертва при изпълнение на своя служебен дълг към светата ни Църква.
Скръбта, кото гнети сърцата ни, е непоносима, защото ние за винаги се разделихме с нашия многообичан събрат и духовен баща. Но тя е още по-болезнена, защото в лицето на тъй трагично загиналия светител върховната ни църковна управа - Св. Синод губи един от най-просветените си йерарси, които в много отношения справедливо минаваше за ума и добрата съвест на Църквата ни. Ние, архиереите губим отличен събрат и най-ценен, въодушевен и всепредан сътрудник в управлението и ръководството на Църквата - тежка загуба, която гнетуще се чувства особено в преживените днес изпитателни моменти в църковния ни живот. Неврокопската епархия - клир и миряни - губи своя любим архипастир и духовен вожд, многополезен наставник, усърден богомолец и душепопечител. А българският народ и българската общественост губят един горещ родолюбец и всеотдаен труженик за своето благо, културен възход и напредък.
Отправяйки своите горещи молитви към престола на Всевишния за упокоение душата на непрежалимия покойник, наш дълг на признателност е в този момент на всегдашна раздяла с него да споменем, макар и в най-общи черти, това, което бе най-характерно за личността, живота и служението му.
Митрополит Борис, по рождение Вангел Симов е роден в Македония - в родолюбивото, село Гявато, Ресенско, на 26 октомври 1888 г. Основното си образование започнал в родното село и завършил в Цариград. Прогимназията завършил в Одрин - в гимназията "Д-р П. Берон" - през 1904 г., когато и стъпил в Цариградската духовна семинария. Тук той проявил своите големи способности и е бил добре оценен и насърчен от приснопаметния Екзарх Йосиф. След завършването на семинарията покойният е бил постриган в монашество с името Борис и на 10 юли 1910 г. е бил ръкоположен за йеродякон от Неврокопския митрополит Иларион в църквата "Св. Стефан". Като йеродякон служил една година в Екзархийския параклис. През 1911 г. той заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет в 1914 г. Подир това се завръща в България и учителства една година в Бачковското свещеническо училище в пловдивската духовна семинария. През 1915 г. отива във Виена, за да изучава философия, като едновременно се подготвя и получава от Черновицкия университет титлата "д-р по богословие". Върнал се след това пак в България, той на 25. XI. 1917 г. е бил ръкоположен от Пловдсивския митрополит Максим за йеромонах. Като такъв той е бил назначен за предстоятел на българската църква в Будапеща и в продължение на пет години е успял да развие сред нашите единородци в Унгария отлична религиозно-просветна и народополезна обществена дейност. През 1922 г. покойният се завръща в България и на 22.VII. с.г. е бил възведен в архипастирско достойнство. И след това той последователно изпълнява протосингелската длъжност в Софийската митрополия (от 15. V. 23 г. до 1. IX. 26 г.), ректор на Софийската духовна семинария (от 1. IX. 1926 г. до 23. XI. 1931 г.) и секретар на Св. Синод - от 23. 11. 1931. до избирането му за митрополит на Неврокопската епархия, което е станало при единодушния вот на клир и миряни през март 1935 г.
Всички заемани от него високо отговорни длъжности по просветното ведомство и администрация на Църквата, покойният йерарх е изпълнявал с рядка достоверност и преданост, голямо достойнство и неотслабно усърдие. Във всяка своя работа той влагаше творчески замах. Обичаше да чертае нещата обикновено в идеален мащаб. Обладаваше богата ерудиция. Ревностен подържник на ред, дисциплина, той мечтаеше за възможно най-добрата уредба в църковните институти, а по-частно в нашите семинарии и в свещеническото училище.
Като ректор на Софийската духовна семинария в продължение на пет години, покойният прояви ценни педагогически похвати и умение и през неговото служение това скъпо за Църквата ни духовно-учебно заведение бе издигнато на завидна висота. Възпитатели и ученици с почит и признателност си спомнят за творческата организаторска, възпитателна и образователна негова дейност. През времето на своето ректорствуване, той участва като делегат на св. Синод и в заседанията на Висшия учебен съвет.
Като началник на Културно-просветното отделение и по-късно като секретар на Св. Синод, митрополит Борис неуморно залягаше да се организират и подпомагат просветните инициативи на Църквата и да се създаде по-добър ред в службите. По-специални грижи проявяваше по въпроса за религиозно-нравственото възпитание на младежта. Той е автор и на брошурата "Кризата в нашето училище". При негово съдействие бе издаден и "Наръчник за ръководителите на детските, ученическите и студентските православни християнски дружества". Не малко статии той е поместил и в църковно-периодическия наш печат по разни актюелни, научно-богословски и църковни въпроси.
 |
| Митрополит Борис след свалянето на схизмата. На снимката от ляво на дясно: Вселеският Патриарх Вениамин, Неврокопският Митороплит Борис и Величкият епископ Андрей. |
През 1932 г. като секретар Високопреосвещеният Борис бе изпратен от Св. Синод в Йерусалим с мисията да води предварителни, неофициални и поверителни разговори с посочения за целта посредник - йерусалимския патриарх за създаване канонически връзки между Българската църква и Цариградския патриарх. Тази деликатна и отговорна мисия, при рядката му вещина в уреждане на спорни въпроси, с голяма гъвкавост на неговия ум, изтънченост на маниера, владение на чужди езици, покойният бе извършил много сполучливо. Впоследствие през 1945 г., вече като миторполит и Синодален член, той заедно с Високопреосвещения епископ Андрей, можа да подготви при преки преговори с Цариградската патриаршия епохалното дело по вдигането на схизмата, което се увенча с неочакван успех. И на покойния в това отношение се дължи най-много.
Като епархийски архиерей Високопреосвещеният Борис работи в богодарованата му Неврокопска епархия близо 14 години и усърдно залягаше за духовния издиг на клир и паство. Тежък бе жребият на покойния в управлянието на тази епархия при изключителните условия, при които трябваше да свидетелствува. Безпокойна бе и грижата му в подреждане и издигане на клира, за саомобразованието на който уреждаше системно опреснителни курсове. Клир и паство той не преставаше да поучава с проповеди в църква и с назидателно слово вън от нея при всеки подходящ за това случай, както и с редица писма, окръжни и послания. Паметно е архипастирското му послание до повереното му паство, отправено при стъпване на епархийската катедра. С отеческа загриженост и любов към пасомите той призоваваше всички чрез жива вяра и дейна братска обич към единение и сплотеност, към мир и братолюбие, като предпазваше християните от всяка вражда и ненавист, раздори и озлобение. Внушително той припомняше и думите на Спасителя: "Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява и всеки град или дом разделен на части една против друга няма да устои... пропада" (Мат. 12:25; Лука 11:17). И горещо апелираше "да пазим чист светъл, здрав и бодър, цял и единен, крепък и силен, твърд и непоколебим духа на своя народ и своята Родина".
Горещ родолюбец и защитник на национални правдини, покойният йерарх живееше с дълбокото убеждение за високото призвание, сигурния напредък и светлата бъднина на българския народ. Възторжено той пишеше към своето паство знаменателни тиради:
"Всички ние - еднородни и едноверни братя - произхождаме от един род, образуваме един народ. Родът ни е честен, народът ни е благочестив. Родът ни е отбран, народът ни е богозван. Да неотричаме своя род, да обичаме своя народ! Нашият добър и мил народ е достоен за най-големи жертви. Той има много грижи, много неволи: той заслужава да му служим честно и мъдро, предано и себеотречено..."
"Всички ние обитаваме една родна земя, имаме една единствена родина. Земята ни е богата. Родината ни е прекрасна! Да обичаме с цялото си същество родната земя. Да пазим с всички сили единната си Родина! Да разкрием и умножим богатствата на земята - за всеобщо благоденствие, да развием и увеличим красотата на Родината - за всеобща радост! Бог посели нашия народ в едно от най-хубавите места на земята, даде му да владее благословени предели. Да благодарим на Бога за тоя велик дар и тая велика милост!"
Колко светли са наистина тия възторжени завети на мастития покойник! Те трябва да останат незабравими за всички нас!
Като личност и духовник, покойният йерарх бе с редки качества и добродетели. Трезвен, благоговеен, имущ тайнство вери в чистой совести, целомудрен, благ, кротък, благочестив, безкористен, винаги поучителен, идеалистически настроен, строг и крайно изискан и деликатен в отношенията си към другите - така бихме охарактеризирали нравствения лик на покойника. Той водеше образцов и примерен, в много отношения аскетически живот, като залягаше усърдно словом, житием, любовию, духом, верою и честотою" (I Тим. 4:12) - да бъде образец на верните да послужи за техния нравствен издиг и спасение.
На Църквата митрополит Борис гледаше като на най-голяма светиня, която усърдно залягаше да се запази в чистота и непорочност. От тук и неговата строгост към себе си и другите, най-вече към клириците и настойчиви изисквания за строго морален и въздържан във всяко отношение живот.
Винаги разсъдлив и с дълбока критична мисъл, Високопреосвещеният покойник имаше поетична душа. Жадуваше особено за природни красоти и неудържимо бродеше по гори и балкани, по планински пътеки, върхове и чукари. Особено любимо място му бе св. Рилска обител и всред чутовата красота на Рила планина изживяваше обикновено в самота своите религиозни възторзи. На тия възторзи той даде израз и в чудната похвала - акатист, който написа в стихове с молитвено преклонение, по случай хилядогодишнината преди две години от неговата смърт, в чест на проподобния и богоносен Отец, могъщ закрилник на българската земя и молитвен ходатай на българския народ - Св. Йоан Рилски Чудотворец: Този акатист ще стане и като неувяхващ венец на покойния светител.
Като член на св. Синод в малкия и голям състав, Всикопреосвещеният Борис проявяваше ревност по всички въпроси на църковния ни живот и управление и взимаше дейно участие в тяхното разрешение. При всички по-трудни въпроси той бе извънредно полезен със своя прозорлив и критичен ум, богати познания и неотслабваща ревност за Църквата. По разглежданите въпроси той всякога умееше да се аргументира най-добре. Особено ценен той биваше при отношенията на св. Синод с другите православни църкви и по въпросите за църковната дисциплина и просвета. И до последния момент той си остана предстоятел на Просветната комисия при св. Синод.
Църквата ни и върховната й управа много още очакваше от блестящите дарования и уридиция, от трудолюбието и благочестието на своя предан йерарх. Но той завърши тъй неочаквано своя земен път и ни остави в момент, когато бе най-много нужен. И неговата загуба ще се чуствува остро и болезнено и от овдовялата епархия, и от цялата Църква за дълго и дълго време. Но, приключвайки своето земно съществуване, покойният можеше спокойно и вдъхновено да каже с великия апостол: "С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих. Прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще даде Господ Праведният съдия" (2 Тим. 4:7-8).
Скъпи и обични брат Борисе! Ти извърши своя добър подвиг, приключи своя земен път. Ти ревниво упази вярата и всеотдайно послужи на светата ни Църква и на целокупния вярващ народ. Очаквай венеца на правдата, който ще ти въздаде Праведният Съдия. Ние твърдо се уповаваме на Господа, че ти ще се удостоиш с тази заслужена небесна награда. Но погледни, блажени събрате, как около теб е събран целият сонм архиереи-твои съслуживци и братя, множество йереи-твои духовни чада и толкова вярващ и богомолен народ. Ти си обкръжен от братската и синовна обич на всички. Ние няма да те забравим и горещо се молим на Господа Бога за прошка и упокоение на твоята душа в Царството на мира и благодатта. Просим и от теб прошка за всичко оскърбили и обидили. Прости ни, брате наш, както и ние всичко прощаваме на теб. Прости и благослови за последен път всички твои духовни чада. Моли се на Бога за прошка и на тоя окаян духовен син, който в безумството си тай преждевременно и жестоко те отне от нашата среда. При любвеобвилната твоя душа последните думи за тоя окаяник са били навярно молитвените думи на първомъченика архидякона Стефана за своите убийци: "Господи, не му зачитай този грях, прости му, защото не знае що прави" (Деян. 7:60; Лука. 23:34).
Да оплачем нашата раздяла със скъпия ни и непрежалим събрат и архипастир. Но колкото и да скърбим за него и да го оплакваме, нека не забравяме, че той не се нуждае от нашите сълзи. Не! Той се нуждае и иска от нас да се окажем верни към ръководните начала на неговото архипастирско служение за преуспяване на светата ни Църква и на нашия народ. Той се нуждае особено и от нашите сърдечни и топли молитви - единствения най-ценен дар, който можем да поднесем пред Бога за упокоение на душата му. Изпращайки тленните му останки, нека се помолим всесърдечно, щото вярата му в Господа Спасителя да осветли пътя му към небесните чертози.
Всеблагият и всеправеден Господ да помене в Цартвото Си неуморното и многополезно на светата Църква длужение на блаженопочиналия йерарх, служение, изпълнено със свята и пламтяща ревност, всеотдайна жертва и подвиг за Божието и народно дело и да го удостои с нетленния венец на правдата в Своите вечни жилища, идеже нест болезн, ни печал, ни воздихание, но жизн безконечния.
Вечная ти памят, достоблажене и приснопаметне, брате наш! Бог да те прости!
Източник: Църковен Вестник /Брой 37 - 38, стр. 2-4/ - 1948 г.
