Дядо Борис Митрополит Неврокопски като пламенен родолюбец и радетел за чиста и нравствена младеж. Част 2.

Според митрополит Борис процесът на падението е единен. Щом човек се отрече от Бога, най-напред той става „топлохладен“, а след това постепенно безразличен, равнодушен, бездушен и накрая – безчовечен. А щом у човека изчезне човешкото, обезателно у него се събужда звярът. Достатъчно примери за това ни дава и нашето съвремие. Изгубването на вярата в Бога обезателно влече след себе си и изгубването на човешкото у човека, т.е. води до изгубване на Божия и човешкия образ в човека. „Обезверяването води неминуемо към озверяване“ – твърди митрополит Борис. Това е неумолим закон в нравствения свят. С чувство на дълбоко прискърбие той цитира част от текста на едно окръжно, намерено в архивите на ония разрушителни сили, които предизвикаха кървавите събития през 1923 г. и атентата през 1925 г. в църквата „Св. Неделя“ : „Когато се срещнете с нашите противници, унищожавайте ги безмилостно! Бъдете жестоки и безпощадни и оставете настрана хуманността, човещината и други тем подобни дивотии!“ Божият служител е дълбоко смутен от една такава аморална система, в която жестокостта се препоръчва, дори се заповядва, а „хуманността и човещината“ се обявяват за „дивотия“. За него това е тежко падение, което води изповядващите такъв морал към неизбежна гибел, тържество на демонизма – на оная сила, която иска да разруши всичко човешко и божествено у човека и „да възцари в него демона“.

Дядо Борис Митрополит Неврокопски като пламенен родолюбец и радетел за чиста и нравствена младеж. Част 1.

Възгледите на митрополит Борис за кризата в българското училище

Повече от 12 години митрополит Борис всеотдайно и с отеческа грижовност гради духовния образ на паство и клир в Неврокопска епархия. И досега миряни и свещеници, които го помнят, говорят за него с дълбоко благоговение и признателност. Дядо Борис - така обикновените миряни го зовяха и с радост слушаха вдъхновеното му слово. Той приемаше по всяко време и винаги намираше утешителни и назидателни думи за всекиго. Бе едновременно блестящ оратор и пламенен апологет на Православието, грижовен духовен отец и наставник на паството, талантлив организатор и изпълнител на църковните дела в епархията, задълбочен педагог и обществен деятел.

Негово дело е повторното откриване на Неврокопската гимназия през 1936 г., след като през 1934 г. тя била закрита по решение на тогавашното правителство. Немалко бедни ученици завършиха образованието си благодарение на помощта му.  Неговият живот и дейност на праведник и духовен пастир, на педагог и обществен деятел, трябва да бъдат задълбочено изследвани. Особен интерес представляват възгледите на митрополит Борис за религиозно-нравственото възпитание на учащата се младеж, подробно изложени в книгата му „Кризата в нашето училище“, издадена през 1928 г., когато той е ректор на Софийската духовна семинария. Мислите, развити в тази книга, са особено актуални днес, когато народът ни е обхванат от много по-дълбока и страшна нравствена и духовна криза.

„Документирайте незабавно противонародните изказвания”

Личността на Неврокопски митрополит Борис през погледа

на Държавна сигурност  

Втората половина на 1948 г. е един  от най-драматичните моменти от историята на Българската право-славна църква в епохата на комунизма. На 8 септември 1948 г. оставка подава последният Български екзарх Стефан, като тя е приета с пълно единодушие от Св. синод, а след това е утвърдена и от държавата. Два месеца по-късно, на 8 ноември 1948 г., след освещаването на църквата „Св. Димитър” в с. Коларово в църковния двор е убит един от най-авторитетните архиереи на БПЦ – Неврокопският митрополит Борис. През тези месеци държавата преминава от политика на относителна търпимост към Православната църква към открити репресии, вследствие на които свещениците са категоризирани в зависимост от отношението си към народната власт, а „неблагонадеждните” сред тях са арестувани и осъдени на затвор или изпратени без съд в Трудово възпитателни общежития[1].

Един от големите въпроси, които стоят пред съвременната историография, посветена на историята на Българската православна църква през комунизма, е търсенето на повратния момент в отношенията между Църква и държава.