Митрополит Борис (Разумов) Неврокопски
Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 8 ноември 1888 г. – Димитровден, в
с. Гявато (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден, точно след 60 години, той се представя в Господа, обагрен с мъченическа кръв.
Още от малък бъдещият митрополит Борис проявява любов към Словото Божие и учението. Завършва трети клас в мъжката гимназия в Одрин през 1904 г. с отличие. През есента на 1903 г. баща му загива като четник в Илинденското въстание под войводството на Георги Сугарев.
През 1904 г. Вангел Разумов е в Цариград, в българската църква „Св. Стефан“, където привлича вниманието на екзарх Йосиф. Той му отпуска стипендия за Цариградската духовна семинария, която завършва с отличие през 1910 г. На 10 юни в църквата „Св. Стефан“ Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и йеродяконски чин. През 1915 г. йеродякон Борис завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия) със степен „доктор по богословие“.
На 25 ноември 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим. Св. Синод му възлага мисията да обгрижва българската колония в Будапеща. От 1924 до 1926 г. оглавява културно-просветния отдел при Св. Синод и е предстоятел на храм „Св. Александър Невски“.
В следващите пет години, до септември 1931 г., архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. След това до 1935 г. вече като епископ Борис е главен секретар на Св. Синод. През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите приключват успешно на 22 февруари 1945 г.
На 24 март 1935 г. епископ Борис е избран за митрополит на Неврокопска епархия. В престолния си град Неврокоп народът го посреща с „Добре дошъл, Вадико светий“.
За кратък период от време митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма.
Наричат го „съвестта на Българската църква“ заради изключителната му ерудиция (владеел е свободно 13 езика) и непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо – протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Св. Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Някои от хората не могат да повярват и му казват: „Как от Русия, та нали от там идваше мирото, от Русия идваха убежища, от Русия идваха богослужебните книги, от Русия идваше църковната утвар! Какво направиха с Русия?“ А дядо Борис им отговаря: „Така е, но тежко на един народ, който е приел Христовите светини и не е могъл да ги опази. И ако този народ не се покае, тежко му на тоя народ!“
Поради тези му слова окръжният комитет на БКП го обявява за враг № 1 на народната власт. През 1948 г. във в. „Работническо дело“ излиза статия срещу митрополит Борис, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква“. Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти, за връщането на вероучението в училище и не спира преиздаването на брошурата си „Кризата в нашето училище“, където основната теза е, че нашето училище обучава, но не възпитава.
През тези тежки дни на изпитание дейността на митрополит Борис се засилва все повече. Методий Симеонов, племенник, разказва как дядо Борис е спасил окаян алкохолик, решил да се самоубие. Спасил от самоубийство и бившия кмет на Горна Джумая, Панайот Тасев, който бил изгубил жена си и трите си деца…
Един ден митрополитът отива при близките си и казва: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър“ в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.“
На 8 ноември 1948 г. митрополит Борис служи празнична литургия в с. Коларово. Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!“ След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник – Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства – доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!“
Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих…“
Последното от 76-те издадени стихотворения на митрополит Борис звучи като обобщение на целия му живот:
„Моята любов -
ангелски покров.
Моята надежда -
девствена одежда.
Моите мечти -
грейнали звезди.
Моите желания -
пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
мъченически кръст.
Моят път в живота -
пътят към Голгота.“
Автор: Мартин Николов
Източник: Църковен вестник, брой 10 за 2003 година
